Кога и как да се изповядваш
Архимандрит Даниил Аеракис
“Аз Ти открих греха си и не скрих беззаконието
си; аз казах:
“ще изповядам Господу моите
престъпления” и Ти сне от мене вината на греха ми”.
(Пс. 31:5)
Посвещава
се:
На
грешника!
На
този, който пада, но отново става.
На
този, който не се отчайва, но и не намира покой.
На
този, който с покаянието си радва ангелите.
Д.Г.А.
Съдържание
Предговор
Плачът на радостта
Трябва ли да се изповядам?
Аз съм толкова грешен!
Не съм направил нищо!
Ще се изповядам пред иконата
Свещениците са хора грешни
Препятствието на срама
След като отново ще съгреша?
По-късно! Има време
Всеки ден ли трябва да се изповядвам?
Как да се изповядвам?
Двете крайности
Изповядването
на греховете
Предговор
Животът ни е пълен с благоприятни възможности. Бог,
Който ни обича и пожертва за нас единородния Си Син, ни поставя в такива житейски
ситуации, които живо свидетелстват за постоянния Му призив за близост. Ние за
съжаление страним от Него. От Бога, Който е центърът на всичко, ни отдалечава
една центробежна склонност. Тази склонност се нарича грях.
Тук няма нужда да говорим пространно за греха. Всички
знаем какво е злото и горчилката от него. Познаваме го. Вкусили сме от
плодовете му. Външно, но най-вече вътрешно, носим раните му.
Но да бъде благословено името Божие! Колкото и силна да
е центробежната сила на греха, също толкова силна е и центростремителната сила,
която се нарича покаяние. Покаянието е дар на Божието човеколюбие. То е
благовременен дар. Само в този живот ти е дадено да използваш покаянието и да
превръщаш горчилката в сладост.
Покаянието започва от момента, когато в нас се зароди
скръбта, “скръбта по Бога” (2Кор. 7:10). Грехът е чуждо тяло за човека.
Когато едно чуждо тяло разкъсва плътта ни, то причинява болка.
Същото усеща и душата. Чувствителната душа изпитва болка
от греха.
Божието слово е благодетелно тогава, когато води душите
на братята християни към тази благословена скръб; скръб, която се превръща в радост.
Апостол Павел казва за разликата между скръбта по Бога и скръбта по света:
“Защото скръбта по Бога произвежда покаяние за спасение, а световната скръб
докарва смърт” (2 Кор. 7:10).
***
Целта на тази книга е да отведе нашите съгрешни братя при
радостта на изкуплението, вървейки по пътеката на скръбта по Бога, по пътеката
на покаянието. Покаянието очиства греховете ни, заради които е пролята
изкупителната кръв на Богочовека Иисус Христос. Св. Йоан Златоуст ни казва:
“Съгрешил ли е някой? Когато почувства болката от покайната скръб, тогава
започват да се изчистват греховете му” (ЕПЕ 23,474).
Тъй като авторът на тази книга също е грешен (дори
чувства и вярва в думите на Павел, че е “пръв сред грешните”!), затова и тази
книга не е написана, за да заклеймява и жигосва грешниците, а със съчувствие
към тях. Когато някой наш роднина се разболее, ние веднага го водим при
лекар.
Толкова наши роднини, наши братя в Христа, боледуват
духовно. Лекар има: това е Иисус Христос. Лечебница има: това е Църквата. Лекарство
има: това е кръвта Христова. Приемна за ранения грешник има: това е изповедта.
Не сме ли длъжни тогава да увещаваме своите братя, да не пропускат тази благоприятна
възможност, наричана изповед?
Грешниците имат нужда от съчувствие. Заедно с тях трябва
да плачем. Св. Йоан Златоуст посочва, че думите на апостола: “плачете с ония,
които плачат” (Рим. 12:15) се отнасят за духов- ната болка. Защо съчувстваме за
телесната болка, а не съчувстваме за духовната, т.е., за греха па човека до
нас? Ако видим някой наш близък да носи много тежък товар, ние се втурваме да
му помогнем. Нашият брат, нашият съгрешник е твърде претоварен. Ние ще го
облекчим, когато му подадем ръка за помощ и така му помогнем да стигне до Онзи,
Който “взима върху Си греха на света” (Йоан 1:29). В тази връзка св. Йоан Златоуст
казва: “Съчувствието в скръбта обикновено прави тежестта на скръбта лека. По
същия начин, ако някой помогне на човек, който носи тежък товар, тогава на
човека ще му стане по- леко. Това се отнася за всички други товари” (ЕПЕ
23,474).
Нямаме право да стоим безразлични, докато другите
страдат. Любовта е наш дълг, който трябва да изплатим изцяло. И в случая на съгрешните
ни братя ние изплащаме дълга на любовта не като ги изобличаваме в падението им,
а като им съдействаме да се изправят. За съчувствието към жертвите на греха
говори и св. Йоан Златоуст: “Когато магарето ти падне, ти се опитваш да му
помогнеш, за да се изправи. Колко повече трябва да се грижим и да помагаме на
братята си, които са съгрешили!” (ЕПЕ 23,474).
Тази книга е само един израз на съчувствие към грешните.
Всички могат да се спасят, да станат светци, да станат граждани на небето.
Стига да се покаят и изповядат.
Книгата иска да отстрани пречките, които Сатаната поставя
на пътя към тайнството на любовта и човеколюбието - изповедта. Затова в нея има
надежда, че много от грешниците ще встъпят в редовете на каещите се. Сатаната
упорито затваря вратата към покаянието. Нека сревност и любов я отваряме -
както за себе си, така и за другите.
Атина, 21 ноември, 1990 г.
Въведение Богородично,
Архимандрит Даниил Г. Аеракис
Плачът на радостта
Различните сълзи
Няма човек без сълзи. И богат да е, и цар да е, и като
мъдрец да е известен, сълзите ще са спътник в живота му. За тях говори
псалмопевецът Давид в своя известен стих: “Които са сечи със сълзи, ще жънат с
радост” (Пс. 125:5-6). Съществуват много видове сълзи.
• Има
сълзи от болка, които извират от очите при скръб и нараняване.
• Има
сълзи от прекалена чувствителност, които извират от очите, когато ни
правят несправедливи забележки или злословят по наш адрес.
• Има
сълзи от егоизъм, които рукват, когато ни обиждат и засягат “егото” ни.
•
Има сълзи от радост, които изпълват очите при някоя приятна изненада.
• Има
сълзи от вълнение заради чуването или виждането на нещо разтърсващо.
• Има сълзи от скръб
заради починат любим човек.
•
Има обаче и едни други сълзи, които са все по-редки в наши дни. Както
оредяват цветята в близост до високите върхове, така оредяват и тези сълзи.
Това са сълзи на скръб и на радост. Те извират от светата скръб и се
вливат в радостта, в ангелската радост. Ангелите са винаги радостни. Но
радостта им нараства и веселието им се увеличава, когато видят долу на земята
някой с тези сълзи.
Това са сълзите на покаянието. Една сълза от очите
на грешника, който се кае - а кой не е грешник? - струва повече от целия свят.
Всичките богатства на света няма да ми стигнат, за да придобия спокойствието
на моята душа. Сълзите на покаянието обаче са достатъчни. Всичките богатства
на света няма да ми стигнат, за да придобия рая. Една сълза обаче е
достатъчна.
Сълзите на покаянието
Нашият Бог на любовта не иска много от нас. Иска само
мъничко сълзи за греховете ни. Нима това е много? Всичко, което иска от нас, е
да съжаляваме за греховете си, да се каем за тях. Да скърбим толкова малко, за
да се радваме толкова много. В този връзка св. Йоан Златоуст казва: “Съгрешил
ли си? Съжалявай, кай се искрено и ще бъдеш освободен от греха. Не е трудно да
го направиш. Сякаш Сам Бог ти казва: Искам да съжаляваш за греховете си. Не
искам от теб да кръстосваш моретата, да спираш в далечни пристанища, да се
скиташ по чужди места, да харчиш пари, да те заливат страшни вълни. Какво толкова
искам от теб? Да жалиш за греховете си” (ЕПЕ 30,120).
Сълзи на покаянието се стичали от очите на Давид, когато
казвал: “Всяка нощ обливам леглото си, със сълзи измокрям постелята си” (Пс.
6:7). Всяка нощ Давид мокрел възглавницата със сълзите си. Плачел заради двата
големи гряха, които извършил, заради прелюбодеянието и убийството. Той бил
цар, но не бил щастлив. Защото отвътре изгарял.
Грехът е пожар. За да угаси някой пожара, трябва да отвори водопроводните кранове. Същото
е необходимо и при греха. За да угасим пожара на греха, трябва да отворим
крановете на очите ни от които да рукне пожарогасителната течност, сълзете на
покаянието. За това говори св. Йоан Златоуст: “Нека угасим пламъка па
прегрешенията. Нямаме нужда от много вода, само няколко сълзи стигат. Пожарът
на греха е голям, но от няколко сълзи гасне. Защото сълзата потушава пламъка
на прегрешенията и очиства отвратителната миризма на греха” (ЕПЕ 30, 166).
Давид бил цар, но не бил щастлив. Защото бил ранен.
Но кой човек не е наранен от травмите на греха?
Представи си, че съществува лекарски кабинет, който е винаги
отворен, за да приема ранените по всяко време, да предоставя даром грижа
и лечение, и най-важното, да подарява лекарството, което очиства раните,
облекчава болката и премахва всяка травма. Кой от ранените няма да отиде в
тази кабинет?
Съществували такава лечебница? Разбира се. Това е Църквата.
А лекарство? Това е кръвта на Иисус Христос. Църквата е центърът за
спешна помощ за всеки грешник. Тя е кръвна банка.
Кръв и сълзи
Всички лекарства имат някакъв срок на годност. След това
стават негодни за употреба. Стават опасни. Лекарството обаче, наричано Христова
кръв няма срок на годност. Изобщо не се разваля. Запазва се през вековете живо.
То е вечно.
Кръвта, която е необходима за кръвопреливане в
болния, трябва да бъде от съответната кръвна група. Кръвта на Иисус Христос,
която Божията любов влива във всеки грешник, не е просто от най-подходящата
група. Тази кръв е от божествената група. Тя е чиста кръв - кръв, от
която са отстранени микробите на греха.
Понякога в болниците се случва да не достига
необходимата за преливане кръв. В Църквата кръвта на спасението никога не
пресъхва, защото извира от раните на Разпнатия.
Лекарството, наричано Христова кръв, се предлага “за
прошка на грехове”. Всеки наранен от греха се изцелява, стига да смеси Христовата
кръв със своите сълзи.
В часа, в който грешникът се изповядва със сълзи, всички,
наистина всички негови грехове и дори най-отвратителните, се изчистват. Затова
и войната на сатаната, вековният враг на спасението ни, има две фази.
•
Първо: да ни хвърли в греха.
• И
второ: да пречи на спасението ни. Нека си и припомним тропара от полунощницата:
“Дай ми сълзи, Господи! за да измия своите грехове, така че ръкописанието и
споменът за живота ми да ти принесат покаяние за благодарност. Но врагът ме ме
мами и напада душата ми. Господи, преди да бъда погубен в ада, спаси ме” (от
Полунощницата, гл. 4).
Светите отци подпомагат опитите на грешника за покаяние.
Описват силата, която имат покайните сълзи и колко унищожително е
обезсьрчаването, заради което падаме. Като говорим навременното лечение, св.
Йоан Златоуст, казва """ Не ми казвай: обърках се и не знам
какво да правя. Не ми казвай: съгреших и не знам какво да правя. Имаш на
разположение Лекар, Който е по-силен от болестта. Имаш Лекар, Който може да те
излекува с един знак само. Имаш Лекар, Който иска и може да те излекува” (ЕПЕ
33,444).
Отците на Църквата разглеждат като
изкусително средство не само сълзите заради собствените ни прегрешения, но и
сълзите заради греховете на всички хора. Плачейки за нещастията на
другите, има надежда да се спасиш и от собственото си нещастие. За това говори
св. Василий Велики: “Когато видиш брат си да плаче, каейки се за греховете си,
плачи и ти, и страдай заедно с него. Така, плачейки за болките на другите, ти
ще можеш да се избавиш и от своята болка. Защото този, който плаче заради греховете
на близките си, изцерява и себе си, макар да плаче повече за своя брат” (ЕПЕ
7,234).
Трябва ли да се
изповядам?
Извинения
Бог е любов. Той не погубва грешника, а го спасява. Бог
прави всичко, за да го спаси. Той му предлага кръвта на Своя Син. Той му дарява
Църквата. Той му дава безброй благоприятни възможности за покаяние. Тайнството
на Любовта Му продължава най-вече в тайнството на изповедта.
Въпреки наличието на такава изкупителна и терапевтична
сила в Църквата и в нейните тайнства, малко са хората, които бързат да се
възползват от тази лечебница, от изповедта. Малцина съзнават своите
грехове. Малцина просят от Бога да им дари покаяние, да им дари сълзи на
разкаяние. Покъртителна е покайната молитва: “Господи, дай ми сълзи като на
жената, която беше достойна да умие нозете Ти; сълзи, които да ме освободят от
пътя на заблудата, да ти дам драгоценно миро, да ти принеса чист живот на
покаяние” (от Великото повечерие).
Малцина от наричащите се християни изповядват своите
грехове с желание за спасение. Малко християни избират печелившия билет на
покаянието. Можеш ли да си представиш какво е да намериш кредитор, готов да ти
опрости целия дълг, стига да го помолиш, а вместо това ти да отказваш?
Бог не излага на показ, нито на присмех, нашите рани.
Той просто иска да ни излекува. Бог иска да споделим своите грехове само пред
един човек: пред духовника ни. И тогава ни дарява опрощението. Във
връзка с това св. Йоан Златоуст казва: “Бог не показва язвите пред множеството.
Той не произнася присъда пред много хора. Не събира свидетели за прегрешенията
ти. В твоята съвест, без ничие друго присъствие, единствено Той, Който вижда
всичко, изпитва твоите грехове пред съда на ума. Поправи престъпленията си. И
така, изповядвайки своите страсти, с чиста съвест пристъпи към светата трапеза
и вземи участие в светата жертва” (ЕПЕ 30,236).
Защо мнозинството хора не се възползват от благоприятната
възможност да се покаят и изповядат? Причината е по-дълбока, отколкото
изглежда. Обикновено се предлагат извинения, които скриват основните
причини - липсата на вяра и безразличието.
По-нататък в тази книга ще се опитаме да оборим
предлаганите извинения, за да разчистим пътя към спасителното покаяние, или с
други думи - към Царството небесно.
Когато съветваш някой да се изповяда, сякаш караш да
върши нещо неимоверно тежко и грудно. Изведнъж става муден и дори неподвижен.
За да оправдае липсата на смелост да се изповяда, той започва да си
търси извинения. Нека ги изслушаме внимателно и въз основата на Свещеното
Писание, светите отци на Цьрквата,опита, а също и логиката, да им отговорим
накратко.
Могат ли греховете да бъдат простени с
изповед?
Първо възражение:
Как е
възможно изповедта да опрощава всички
грехове?...
Бихме ли задали подобен въпрос на някой и тестен лекар,
докато ни препоръчва и дори подарява полезно за нас лекарство? Разбира се че
не. Ние се доверяваме на лекаря, може да се каже, безрезервно. Приемаме
лекарството без излишни въпроси, без възражения.
Не трябва ли като вярващи християни да проявим още
по-голямо доверие към нашия Господ Иисус Христос, Който е Лекар на
душите и телата, и Който ни възлюби със Своята кръстна любов? Кой от лекарите е
бил прикован на кръст заради нас? Христос бе разпънат на кръста. И Неговия
кръст е извор на живот. Него възпяваме за неописуемия Му дар: “Твоят
кръст, Господи, е живот и възкресение за Твоя народ, и като вярваме в това,
Теб, нашият разпнат Бог ние славим. Помилуй нас!” (от Хваления, гл. 2).
Но вместо да Му благодарим за Негова жертва, ние Го
критикуваме, задето е избрал изповедта за път, който ни води към спасение. Разсъждаваме,
дали покаянието и изповедта са ни толкова необходими, дали ще бъдем изцелени?
Изповедта е последица от Христовата жертва на кръста.
Христос прие да издигне всичките ни грехове на кръста. И чака. Когато изповядваме
вярата си в Него като Спасител, и когато изповядаме нашите грехове с покаяние,
ние ставаме участници в изкуплението, което Той ни дари с Кръста и
Възкресението Си.
Покаянието е спасителното лекарство, което изличава всеки
грях. Това е подчертано по удивителен начин от св. Йоан Златоуст, великият
проповедник на покаянието: “Опрощаването на греховете е извор на спасение и
награда за покаянието. Защото покаянието е средство за избеляване на нашите
грехове. То е небесен дар. То е чудотворна сила, благодат, която побеждава последиците
от правосъдието по закона. Тя не отхвърля блудника. Не пропъжда пияницата. Не
се отвращава от идолопоклонника. Не прогонва подигравача и клеветника. Не
отбягва богохулника, нито дори грубиянина. Тя всички променя. Покаянието
претопява греха” (ЕПЕ 30,240).
Питаш, как посредством изповедта могат да се опростят
греховете? Казваш, че не разбираш как става това. Но защо забравяш, че става дума
за тайнство? Проумяваш ли начина, по който Бог е създал човека? Със
сигурност не. Вярваш обаче във всесилната Божия любов. Затова и приемаш
сътворяването на човека от Твореца. По същия начин не разбираш как бива
претворяван човека. Както не разбираш как е сътворен човека, така не разбираш и
как съществуващите грехове стават “несъществуващи”. Покаянието прави греховете
като неизвършвани никога.
Факт е, че със слово и пръст Бог сътвори
човека. Факт е също, че със слово и кръв, Той го пресътворява. Бог изчиства и
възражда човека. За това трудно дело Той дава максималното своята кръв. Човекът
Му дава минималното своето покаяние. Св. Йоан Златоуст го казва по характерен
начин: “Нима можеш да обясниш начина по който си бил създаден? Не. По същия
почин не можеш да обясниш и начина по който се изличават греховете. Огънят,
който внезапно пада върху тръните, ги изпепелява. Многократно по-силно Божията
любов изпепелява нашите грехове. Изтръгва ги от корен. Поставя този, който
беше грешник на еднакво ниво с този, който не е съгрешил. Не търси как става
чудото, а вярвай в чудото” (ЕПЕ 33,444).
Изповедта
е акт на вяра. Този, който не вярва в Лекаря, в Иисус Христос,
естествено не приема и лекарството Му. Този, обаче, който се доверява
безрезервно в любовта и силата на Лекаря, той безрезервно приема и лекарството,
което Той му дава, т.е. изповедта. И не само го приема, но и благодари за този
голям дар.
Аз
съм толкова грешен!
Въглените и океана
Продължаваме с извиненията. Дяволът цели едно: да паднем
в ада. За да ни откъсне от единствения Спасител той опитва всички средства. Той
затваря очите на мнозина, за да не виждат чудесата, които Христос върши с
грешниците. Христос не е дошъл за безгрешните, защото такива няма. Той дойде
за грешниците. Подписа поканата към тях със Своята изкупителна любов. И начинът
по който вика грешника, се нарича покаяние. То е предпоставката за рая. Самият
Господ казва: “Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние
" (Лук. 5:32).
Има едно извинение, което като
преграда затваря пътя към покаянието:
Аз вярвам в силата на изповедта. Приемам, че Христос
опрощава греховете. Но съм много грешен. Толкова много, че дори е трудно да си
го представите. Греховете ми са много, неизброими са. Престъпленията ми са
тежки. Как е възможно да бъдат простени...?
Кое е по-силно - шепата пламтящи въглени или обширния и
дълбок океан?
Ако хвърлиш пламтящи въглени в океана, ще чуеш само едно
кратко “пуфф...” и те веднага ще изгаснат. Нашите грехове са като тези
въглени. Те изгарят съвестта ни отвътре. Пламъкът на съвестта е ад преди ада.
Но ако въглените на греховете ни са много, Божията милост е много
повече. Тя е безбрежен и безкраен океан. Затова, ако с изповедта изхвърляме
въглените на нашите грехове в океана на Божията любов, трябва да сме сигурни,
че ще изгаснат моментално.
Грешник ли си? А има ли някой без грях? Не виждаш ли
колко много грешници покаянието хвана за ръка и отведе при Бога. Всички те бяха
хора, които нямаха очи да застанат пред Чистия и Неосъдния. Но покаянието ги
поведе за ръка, помогна им да изправят главите си, даде им прямота и искреност.
Св. Йоан Златоуст, който в своите проповеди окуражава
грешниците да не се обезсърчават, казва по този повод: “Кой няма грях? Никой.
Ти обаче казваш: Извършил съм големи и ужасни прегрешения. Прегрешил съм повече
от който и да било. И какво от това? Не чуваш ли пророка, който казва: “Аз, Аз
Сам изглаждам твоите престъпления заради Самаго Мене и греховете ти не ще
спомена. Припомни Ми; ще се съдим; говори, за да се оправдаеш” (Ис. 43:25,26).
Осъзнай, че си съгрешил. Това ще е началото на твоето изправяне. Твоята скръб
заради греховете ти, отпадналостта ти, сълзите ти, всичко това ще докаже
твоето разкаяние. Какво друго направи блудницата? “Почна да облива нозете Му
със сълзи” (Лук. 7:38). Тя взе за водач покаянието и достигна до извора на
опрощението - Христос” ЕПЕ 33,446).
Грешниците са за рая
Казваш, че си голям грешник? Това ли е причината, поради
която се съмняваш, че ще бъдеш опростен и спасен? Кажи ми тогава:
• По-голям
грешник ли си от митаря в притчата (Лук. 18:10-14)? Той напусна храма
спасен само и единствено защото изповяда и то публично своите прегрешения.
• По-голям
грешник ли си от митаря Матей (Мат. 9:9-11)? Той се удостои да стане апостол и
евангелист, само и единствено защото прояви истинско покаяние и напусна своето
окаяно занятие.
• По-голям
грешник ли си от Савел (Деян. 8:3 9:1)? Павел стана велик апостол на
народите и пламенен проповедник на Христовото Евангелие, само и единствено
защото се покая, и изповяда големите си престъпления и не се умори да се кае за
грешките си.
• По-голям
грешник ли си от разбойника на кръста (Лук. 23:40-43)? Той стана първият
обитател на Рая, само и единствено защото не се опита да търси оправдание за
греховете си, а ги изповяда и искрено се покая.
Защо тогава си отчаян, пита св. Йоан Златоуст,
позовавайки се на всички тези примери: “Никой, възлюбени, да не се отчайва за
своето спасение. Митар ли си? Можеш да станеш евангелист. Богохулник ли си?
Можеш да станеш апостол. Разбойник ли си? Можеш да придобиеш рая. Магьосник ли
си? Можеш да се поклониш на Бога. Няма грях, който покаянието да не може да заличи”
(ЕПЕ 33,444).
Ако в края на краищата има някой, който се отчайва от...
изповядването на греховете, това е вдъхновителят на всеки грях, дяволът. Той
вижда как грешниците се изплъзват от ръцете му. Как го напускат, как ги губи?
Чрез покаяние и изповядване на греховете. Св. Йоан Златоуст в един откъс описва
оплакванията на дявола в диалогична форма.
- Защо
плачеш, дяволе?
- Как
да не плача? Не виждаш ли колко много от избраниците ми се изгубиха?
- Кой
ти ги отне?
- Покаянието.
Ето и текста на св. отец: “Защо се боиш, дяволе, когато
възхваляваме покаянието, защо плачеш и защо си притеснен? Имам причина да
плача, защото покаянието ми отне избраниците, блудниците, митарите,
разбойниците, богохулниците" (ЕПЕ 30,112).
Любов за грешниците, не за “праведните”
Още ли твърдиш, че не се изповядваш, защото си голям
грешник? Моля те, не забравяй, че Божията любов е най-вече за грешниците, за да
не кажа направо, само за грешниците. Бог не обича безгрешните, защото
такива няма. Христос не дойде да призове “праведници, а грешници към покаяние”
(Лук. 5:32). Всеки който живее с чувството, или по-скоро с илюзията, че
е праведен, няма да бъде оправдан. Такъв човек поставя себе си извън благодатта
и оградата на Църквата.
Нека предположим, че пред нас стоят двама души - единият
грешник, а другият праведник. Божията любов към грешника е голяма, не защото е
по-добър, а защото е в по-голяма беда. ( св. Йоан Златоуст казва: “Ако вижда
човек да пада, подава му ръка с любов. Ако вижда друг да стои стабилно,
наставлява го в страх Божи” (ЕПЕ. 30,436).
Човекът, който не пада, трябва да се бои повече от
падналия. Падналият, окаяният, търси и проси Божията милост. Този, който не е
паднал, е в опасност да се възгордее, и тогава неговото падение ще е по-голямо.
“Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне” (1 Кор. 10:12).
Това, естествено, не е поощрение на греховността. “Ще
съгрешим, а после ще се изповядаме?” Никога не бива да мислим по този начин.
Това ще е подигравка с Божията любов. Божията любов е покана към грешника за
истинско покаяние и изповед, а не насърчение за упорство в греха.
Нашият Бог изисква много от праведниците. Това е
така, защото им е дадена много благодат. Бог приема грешниците, прощава
греховете им, без други изисквания. Защото те са в опасност да се отчаят. От
праведните, обаче, той иска лихва, или с други думи: добродетели и дела.
Разбира се, накрая той ще иска това и от покаялите се грешници, които трябва да
покажат “плодове достойни за покаяние”. Господ ни показва това с притчата си
за десетте мини: “Защо не даде парите ми в банката, та аз, като дойда, да ги
получа с лихва?” (Лук. 19:23). Св. Йоан Златоуст, като има предвид тези думи и
изобщо любовта Божия към каещия се искрено грешник, отбелязва: “Тъй като
греховете се считат за дълг на грешниците, когато се каят, той им дава и
главницата, а от праведниците изисква на свой ред лихва” (ЕПЕ 30,248).
***
И така, възможността, която всеки
грешник има - да се покае и изповяда - е уникална. Всравнение с нея, амнистията
към осъдения за много години затвор е нищожно снизхождение. Вместо да бъдем
осъдени за вечност, ние получаваме прошка. И всичко това, заради нашето
покаяние и изповед.
Малцина
обаче пристъпват към “престола на благодатта” (Евр. 4:15). Дяволът ни
позволява да вървим по много “религиозни” пътища, дори да изминаваме дълги
разстояния. Само по един път, той поставя барикади - по пътя на
покаянието и изповедта.
Не
съм направил нищо!
Илюзиите за спасение
Сатаната не смята да се отказва от намерението си да
поставя прегради пред хората. Неговата цел е никой да не се спаси. Желае
всички да го последват в падението му. Иска всички да съжителстват с него в
свърталището му, във вечния ад. Бои се обаче, че някои ще се отклонят и ще
тръгнат по стъпките на светците, по пътя на покаянието и любовта. Да разгледаме
сега едно друго извинение, което той влага в устата на много хора, само за да
им попречи да се изповядат.
- Да
се изповядвам? Че аз не съм направил нищо. Нямам грехове! Какво съм направил?
Нямам угризения. Спокоен съм. Другите сигурно са извършили големи
престъпления, безчестия и беззакония. Аз обаче не съм направил нищо!
Тези оправдания са противоположни на предишните, които
отхвърляха изповедта с думите: “Много съм грешен. Толкова много и тежки са
прегрешенията ми, че няма как да бъдат простени”! Виждате как сатаната ни
води от една крайност в друга, само и само да постигне целта си - падението
ни.
Този, който казва че няма грях, определено не знае
какво е грехът или носи очила, които виждат нечистотията като злато и златото
като нечистотия. Този нещастен човек е загубил духовния усет. Вдишва
мръсотията и казва: “Наслаждавам се на цветята!”. Помирисва цветя и
казва: “Каква воня!”. Това не е нищо друго освен деформация.
За тази деформация пророк Исаия казва: "Горко на
ония, които злото наричат добро, и доброто - зло, тъмнината считат за светлина,
и светлината - за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото - горчиво!”
(Ис. 5:20-22).
Който твърди, че няма грехове, осъжда сам себе си да
не бъде излекуван никога. Знаеш ли коя е най-голямата пречка, за да бъде
излекуван един болен човек?
• Може
би липсата на лекар? Не!
• Може
би липсата на лекарство? Не!
• Може
би липсата на лечебница? Не!
Всичко това го има. Най-опасната пречка пред лечението е илюзията.
С други думи, човекът е сериозно болен, с много травми и вътрешни поражения,
но живее с илюзията, че е напълно здрав. Илюзията препречва пътя към лекаря,
лекарството и лечението.
Представи си човек, на когото цялото тяло е покрито с
рани, и големи, и малки, но е облякъл блестящ нов костюм, който скрива раните.
Гледа се в огледалото и се любува на себе си.
Нещастният! Костюмиран крачи... към смъртта!
Същото става и с грешника, когато няма съзнание за
греховете си. Той носи костюма на своята религиозна илюзия, на своето
религиозно лицемерие и се прави на чист. Но зад фалшивата външност е скрита трагедията
на неговите страсти и грехове. Трагедията на страстите, на нашите грехове,
е причина за драмата на нещастията ни. Всички злини, които се случват в
обществото около нас, и дори в заобикалящата ни природа, са последица от
греховете. Това изрично подчертава и св. Йоан Златоуст: “Причина за злините
са нашите грехове. Заради нашите грехове сме нещастни. Заради нашите грехове
живеем в постоянен страх. Заради нашите грехове стават войните. Заради нашите
грехове възникват болестите и всички труднолечими страдания” (ЕПЕ
30,266).
Себепознание-богопознание
Ако съдиш за себе си повърхностно и егоистично, няма да
забележиш микробите на греха в твоя вътрешен свят. Но ако погледнеш
чашата на своя живот под микроскопа на себе- познанието, и още повече на
богопознанието, ще се ужасиш. Ще различиш грехове и лоши навици,
незабележими и невидими с простото око на егоизма и самодоволството.
• Не
чувстваш, казваш, никакво притеснение? Дали съвестта ти не е заспала? Дали
твоето спокойствие не е просто апатия или безчувственост? Дали под
повърхностната ти невъзмутимост не се крият смъртоносни паразити и насекоми?
• Нямаш,
казваш, грехове? Само заради това, че твърдиш подобно нещо, ти имаш абсолютна
нужда от изповед. Защото вече вършиш два големи гряха. Единият е лъжата. И
каква лъжа само? Толкова груба, че да “ти извади очите”. Нека чуем
апостола и евангелиста Йоан: "Ако казваме, че нямаме грях, себе си мамим и
истината не е в нас. Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен, за да
ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда. Ако кажем, че не сме
съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас” (1 Йоан 1:8-10).
Присвояване на
авторитета
Другият голям грях е присвояването на авторитета. Чий
авторитет? Божият авторитет. Само Бог е безгрешен. “Никой не е благ, освен
един Бог” (Мат. 19:17). Вземайки, следователно, свойство, което принадлежи
изключително на Бога, ти правиш себе си Бог. “Няма човек, който да живее на
тази земя без грях. Единствено Ти, Господи, си без грях” (от Заупокойната
служба).Нещастен е този човек, който е лишен от основната способност да
различава прегрешенията си. Той стои на ръба на пропаст. Само две стъпки го
делят от ада, ако междувременно не се случи чудо.
• Едната
стъпка наричаме свръхчувствителност. Свръхчувствителността води до
състояние на безнадеждност, на отчаяние. Греховното отчаяние приготвя
човека за пропадане във вечния ад.
• Другата
стъпка е равнодушието. Равнодушието води до безчувствие, до
дебелокожие. Ако една упойка е дадена в свръхдоза, пробуждането на човека след
операцията става невъзможно. Грехът е дяволска интервенция в душата ни.
Понякога дяволът ни приспива с много силна упойка, с огромно
безразличие и равнодушие, така че съвестта ни да не се пробуди никога.
Трагично е това състояние! Затова християнинът, освен за
всичко друго, се моли да му даде Господ да различава греховете си. Да му отвори
очите, за да види паденията си: “Дай ми да виждам своите грехове” (от
молитвата на св. Ефрем Сириец).
Ще
се изповядам пред иконата
Къде е изкупителният
диалог?
Понякога наивно си мислим, че можем да манипулираме някои
много важни предпоставки на нашето спасение. Изповядването на нашите грехове е
много важно и незаменимо условие, за да пристъпим към изкуплението. Ако Божията
милост не срещне покаянието ни, очистването на греховете и нашето спасение ще
останат утопия за нас. Следващото извинение, което ще разгледаме, изглежда
наивно и глупаво. Във всеки случай, то е удобно за мнозина и немалко го
използват.
- Признавам,
разбира се, че се съм грешник. Когато падна в някакъв грях, аз коленича пред иконите,
изповядвам прегрешението си и прося опрощение? Защо изобщо трябва да ходя
при свещеник? Отивам пред някоя икона, по възможност на голям светец, на света
Богородица или на Самия Христос!
Когато тялото ти боледува, така ли правиш? Когато си
болен отиваш ли пред снимката на някой известен лекар, и споделяш
ли, плачейки, оплакванията си? Със сигурност не. Може ли портретът на един
лекар да те излекува, колкото и известен да е този лекар? Има ли снимката
подобна... квалификация: ти й говориш, но тя не ти отговаря. Ти й споделяш
болката си, но тя не ти дава лекарство. Ти беседваш с нея, но тя не може да ти
напише рецепта.
Как постъпваш, всъщност, когато тялото ти страда? До
колкото знам, не отиваш при нечия стара снимка, а тичаш в кабинета на някой добър
и известен лекар.
Защо, след като става дума за здравето на тялото ти,
постъпваш по този начин, а когато става дума за здравето на душата ти, казваш,
че се изповядваш пред икона? Ще ти проговори ли иконата? Ще ти даде ли
опрощение иконата? Ще те посъветва ли иконата?
Разбира се, че трябва да заставаме пред иконите, които
са на иконостаса в нашия дом, и пред иконите в храма. Разбира се, че
трябва да коленичим пред тях. Ние се молим пред иконите, осъзнаваме своите
прегрешения, изливаме в думи и сълзи покаянието си. Това е една чудесна
подготовка за изповед. По това не е изповед и ние не можем да получим
опрощение.
Имаме една друга голяма полза, когато заставаме или
коленичим пред иконите. Осъзнаваме своето състояние, сравнявайки нашия живот с
живота на светците от иконите, и на първо място с вечния първообраз Господ Иисус
Христос. Ние имаме нужда от огледало, което да откроява нашата грозота.
Огледалото обаче не може да ни дари с красота. То е полезно, защото знанието
на нашата некрасота е основно предусловие да търсим отново красотата. Иконата
е огледало на светеца, на светата Богородица и най-вече на Богочовека.
Гледайки ги, ние се убеждаваме колко трагично е бил увреден нашият собствен
лик. А това е голяма придобивка. Така стигаме до съзнанието, което на свой ред
ни води към изповед, където увредената икона на нашето Аз преоткрива
“първоначалнага красота”.
Ако иконата можеше да говори, тя би ни казала: “Виждаш
ли колко си окаян? Върви в Силоамската къпалня, в изповедта. Там ще се очистиш
и обновиш”.
Да чуем увещанието и на св. Йоан Златоуст: “ Ако от
греховете днес си се състарил, подмлади се от покаянието” (ЕПЕ 30,286).
Кой дава опрощението?
Да не забравяме, че не изговарянето на греховете ни дава
опрощението, а властта за опрощаване. В Стария Завет хората са
изповядвали греховете си, но не са могли да станат нови човеци. Изповядват
греховете си и пред Предтечата и Кръстителя Йоан (Мат. 3:6). Великият Пророк и
подвижник от пустинята приемал изповедите на грешниците с голяма любов. Давал
е точната диагноза. Съветвал е. Лекарство обаче за опрощаване на греховете не е
давал. Не е имат, за да даде...
Лекарството за опрощение може да даде само един: Богочовекът Иисус
Христос. То е Неговата свята кръв: “Кръвта на Иисуса Христа, Неговия
Син, ни очистя от всеки грях” (1 Йоан 1:7). И това лекарство Христос довери единствено
на Църквата.
Не съществува опрощение без Христос. Когато Иисус
Христос се възнасял и искал да подчертае значимостта на опрощението, какво
направил? Нима събрал няколко икони и обръщайки се към тях, казал: “На
когото простите греховете, ще му се простят, на когото задържите, ще се
задържат”? Това ли направил Богочовекът? Не, разбира се. Събрал хора, апостолите
и им казал: “На които простите греховете, тям ще се простят; на които
задържите, ще се задържат” (Йоан 20:23).
Когато Господ изпратил десетте прокажени при свещениците,
Той определено не ги изпратил, за да бъдат излекувани от тях. Той Самият ги
излекуват. Но ги изпратил при свещениците поради две причини:
• Първо,
за да получат потвърждение за своето изцеление.
• Второ,
за да покаже първообраза на изповедта, която очиства човека от проказата на
греха. Разбира се, старозаветните свещеници не могли да дадат автентично
удостоверение на изцелението. Презвитерите обаче на Новия Завет, наричани още
“презвитери на покаянието”, изповедниците, могат да лекуват.
Преди откриването на лекарство за проказа, никой не е
можел да удостовери, че лекува тона страдание. След откриването на лекарството
обаче много лекари започнали да го използват. И разбира се, никой от болните от
проказа не отивал при портрета на откривателя на лекарството, нито пред
някакво друго изображение, за да оплаква своята “зла съдба”. Всички отивали
при лекарите, с молба за лекарство. Лекарството определено не било на
лекарите. Някой друг го бил открил. Но лекарите го използвали и препоръчвали.
Нещо подобно става и със служителите на Църквата. Те не
предлагат някакво свое лекарство за лечение на душата. Някой им го е дал. Той
е истинският Лекар на душите и телата - нашият Господ Иисус Христос. Но
давайки лекарството на свещениците, Той им заръчва да го преподават през
вековете на всички грешници, които се каят. Във връзка с това св. Йоан
Златоуст казва: "Нашите свещеници са получили власт не само, за да
удостоверяват очистването на тялото от проказата, но и за да лекуват изцяло
мръсотията на душата. Така онези, които презират това, са по-лоши от
съучастниците наДатан и заслужават голямо наказание” (ЕПЕ 28,126-128).
Фотографията
на някой велик държавник може да стои в кабинета, но властта и делата в този
кабинет са съсредоточени в ръцете на човека, който работи там. Иконата на
Христос е навсякъде в църквата и особено в стаята за изповед. Но властта за
конкретното служение, за опрощаването на греховете, е дадена на човека, който
е в стаята за изповед - изповедникът. Така е разпоредил Сам Христос, Който е
изворът на опрощението.
Свещениците
са хора грешни
Пред хора, не пред
ангели
Идва ред на петото извинение, използвано от някои
християни, които “се страхуват” да се изповядат. В нашата антицърковна епоха
отрицанието преобладава. Много светски хора просто не харесват свещениците.
Те намират оправдание за това в съществуването на недостойни свещеници, което
използват като “причина” за противенето си на православната вяра. Те казват:
- Добре,
може Христос да е казал, и е трябва да се изповядваме пред свещениците, които
са наследници на апостолите, но нещо неми е ясно. След като и свещениците са
грешни хора, как можем да се изповядваме пред тях?
Да отговорим ли? Слава Богу, че духовниците при които се
изповядваме са хора грешни. И това е Божия икономия. Бог постави хора, а
не ангели, за да служат тайнствата на благодатта.
• Представяте
ли си, ако чисти и пречисти ангели служеха в храма И допускаха в него само
себеподобни? Никой нямаше да посмее да влезе в църква!
• Представяте
ли си, ако изповядваха ангелите, които, както знаем, нямат и капка грях, които
не грешат. Как биха могли те да разберат човешката слабост и как биха
съчувствали на грешника?
Нашият Бог на любовта избра хора да изповядват. Хора,
които също грешат, които познават греха, които знаят цената не всяко прегрешение,
разбират болката на съвестта и съчувстват на грешниците. Освен това и иереите,
които изповядват, имат и те - като хора грешни - свои изповедници.
Опрощението на греховете не извира от непогрешимостта на
изповедника. То извира от ръкоположението, извършено над него, което е основано
върху кръстната жертва и възкресението на безгрешния Иисус Христос.
Ако, за да пием вода, търсехме само блестяща от чистота
чаша, то щяхме да умрем от жажда.
Грехът ни изгаря. Ние жадуваме изкупление. Ние утоляваме
своята жажда с водата на опрощението, която ни се преподава дори от съсъди,
които не са стерилно чисти. Служителите на Църквата са хора грешни, но въпреки
това имат благодатта на свещенството.
Смирението е основната предпоставка
Ако Христовата кръстна смърт, откъдето извира
опрощението, е образец на пределно смирение, опрощението на човека,
който се изповядва не се дава, без самият той да прояви смирение. А истинско
смирение е това да разкриеш сърцето си пред друг човек.
Грехът е нещо страшно. И става още по-страшен, ако липсва
смирение. Ако нямаме смирение и се превъзнасяме, грехът се превръща в
престъпление и става трудно да бъде излекуван. Св. Йоан Златоуст казва:
“Ужасно е да греши някой. Но по-ужасно е да се гордее с греховете си. Ако
гордеейки се с добродетелите си, накрая ги губим, колко по-окаяни ставаме,
когато се гордеем с прегрешенията си. Това предизвиква най-лошите поражения.
Това е престъпление, по-ужасно от самото прегрешение” (ЕПЕ 30,98).
Когато искаш лекарство от аптекаря, ти не му правиш
нравствена проверка. Ти не искаш от него сертификат за морал или удостоверение
за това, че е в идеално здраве, за да приемеш лекарството от ръцете му.
Приемаш го, защото изпитваш нужда, а и защото знаеш, че то не зависи от
качествата на аптекаря. Лекарството е подпечатано и гарантирано от фармацевтичната
компания, която го е произвела.
Същото и дори по-голямо доверие трябва да имаме в Този,
Който ни предлага лекарството на опрощението - в Иисус Христос. Аптекарят, а в
случая става дума за изповядващия клирик, е само един обикновен ковчежник на
благодатта, иконом на тайнствата. Приемаме опрощение, следователно, от
изповедника, от клирика на Православната църква, независимо от личното му ниво
или от нравствените му качества.
Разбира се, духовникът трябва да се отличава със съответстващото
на сана му поведение. Той самият трябва да води своята лична борба против
греха. Само опитният в битката може да съветва новобранеца за употребата на
оръжието и да му внуши надежда за победа. Духовникът на първо място лично
воюва срещу греховете. Духовникът, както вече подчертахме, също има свой
изповедник и се изповядва. Духовникът има опит от борбата против греховете,
от радостта от изповедта и от надеждата за крайната победа. По този начин
помага и на обикновения християнин, който може би идва за първи път на изповед.
Духовникът изпълнен с любов
Да споменем още нещо важно. За християнина няма да е
трудно да пристъпи при клирика за изповед, ако клирикът знае добре своята роля
в тайнството на опрощението. Той е инструмент на благодатта, а не извор на
благодатта. Добрите духовници знаят своето място, своята роля и своята мисия.
Те трябва да развързват, а не да връзват душите.
Всеки грях, който грешникът изповяда, може да бъде
простен, ако има на лице покаяние и решение за промяна (не става дума за вече
осъществена промяна, а за решение). За всички прегрешения, които са
изповядани искрено от християните, духовникът чете една и съща опростителна
молитва. Само когато долови неискреност или несериозно отношение към
тайнството, или липса на покаяние, само тогава той, разбира се, не може да
даде опрощение, прочитайки съответната молитва. Защото, в тези случаи изповед
всъщност не е имало.
Духовниците понякога дават някакво “правило”, някаква епитимия
на изповядващия се. Но епитимията не означава отказ на опрощение. Дори за
изповяданите прегрешения да е дадена някаква епитимия, опростителната молитва
ще бъде прочетена. Грешникът, дори и най-големият, бива оправдан. Епитимията
има педагогичен характер. Целта й е да запази в грешника съзнанието за
големината на греха и за необходимостта от борба, за да не падне пак. Епитимия
може да бъде дадена и при други случаи, на винаги с прозорливост и любов.
Начинът на даване на
епитимия
Една и съща епитимия може да вдъхнови грешника или да го
отблъсне. Например, прозорливият духовник дава епитимия по следния начин:
- Чедо
мое, Бог ще прости всичко. И твоите грехове също. Не се бой. Но тъй като
греховете, които сподели, са тежки, моля те, усили борбата. Ела след известно
време да поговорим отново. Тогава ще определим и времето, когато ще можеш да
пристъпиш към св. Причастие. До тогава, успокой се, защото Бог на милостта и
състраданието те е приел.
Същата епитимия ще бъде дадена от някой непрозорлив и
донякъде невеж духовник по следния начин:
- Греховете
ти са ужасни! Две години да не се причастяваш. До тогава ще видим какво ще стане.
Всеки случай не мога да ти прочета опростителна молитва.
Първият духовник е служител на човеколюбието. Другият се
държи грубо, което сигурно оправдава като строгост. На първия християнинът ще
отговори:
- Отче,
разбирам, че още не мога да приема св. Причастие. Ще се опитам да изпълня това,
което ми казахте да правя, за да поправя злото. Радостен съм обаче, задето
Господ ми прости. Благословете ме за успех в борбата ми. Ще идвам често, за
да следите какво става. Имам голяма нужда от помощта ви!
При другия духовник грешникът може би няма да се върне,
разочарован от неговото отношение.
Всичко написано до тук не цели да поощри липсата на
строгост и оправдаването или пък прикриването на отвратителните грехове. Споделяме
всичко това, за да подчертаем колко различни могат да бъдат начините по които
подхождаме към всяка душа. Различни са прийомите, които духовникът може да
използва, когато дава епитимия. Във всички случаи обаче е задължително,
епитимията да има духовен характер и да има отношение към конкретния грях.
Факт е, че прегрешенията биват опрощавани независимо от
епитимията. Опростителната молитва се прочита и в двата случая - и при даване и
при не даване на епитимия. Св. Йоан Златоуст казва ясно: “Изповяда ли греха
си? Оправдан си. Покая ли се? Помилван си” (ЕПЕ 30,254).
Елементите, които правят грешника достоен за опрощение
са:
• Благодатта
- от страна на Бога и Неговата кръстна смърт.
• Искреното
покаяние - от страна на грешника.
Както знаят нашите християни, Божиите служители не са мъчители,
а отци които веднага съчувстват и прощават на грешника. Ще приложим
тук думите на св. Йоан Златоуст, които разкриват незабавното опрощаване на
греховете при покаянието: “Думата, която беше произнесена в един момент,
веднага донесе на каещия се спасението... И забележи, моля те, колко забавя
Господ, когато трябва да накаже и колко бърза, когато трябва да прости” (ЕПЕ
30,256).
***
Ангелите са по-висши от човеците. Но Бог удостои човеците
с харизмата на опрощаването на греховете. Самият Той благоволи да стане
човек. Той пожела да спаси човека с човешка природа, съчетана с божествената,
а не с ангелска. По същия начин Той иска греховете на каещия се да бъдат
простени от човешката природа, съчетана със свещенството.
В беседите си за свещенството св. Йоан Златоуст казва за
изповедта и иереите: “Макар и жител на земята, свещеникът е поел отговорност
за пребиваването на небето, с правомощието, което Бог никога нито е
споменавал, нито е давал на ангелите, нито дори на архангелите: Истина ви
казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото
развържете на земята, ще бъде развързано на небето (Мат. 18:18). Земните
владетели имат правомощията да свързват, но само телата. Свързването на
иереите се отнася за душата и продължава и на небето. Това, което
свещенослужителите на Църквата извършват на земята, Бог потвърждава. Господ Бог
утвърждава енергиите (действията) на благодатта, чрез които рабите действат”
(ЕПЕ 28, 124).
Препятствието на
срама
Отстраняване на препятствието
Продължаваме с оправданията, което хората често
изтъкват, за да не се изповядат.
Покаянието е една изключително благоприятна възможност.
Изповедта, тайнството на любовта и човеколюбието, е несравнима с нищо
привилегия. Повечето хора обаче не се ползват от нея и не се изповядват.
Оправданията са барикади, с които сатаната прегражда
пътя ни, така че да не стигнем до мястото на благодатта и спасението, и да се
озовем извън Царството Божие. Тук ще представим поредното оправдание: срамът!
- Искам
да отида да се изповядам. Чувствам такава нужда. Но се срамувам. Как да разкрия
цялата си мерзост. Да се изложа така! Не мога. Срам ме е.
Срамът е голяма пречка. Господ я постави, дяволът я
премахна. Представи си един голям изкоп по средата на пътя. Някой, който
ни обича е поставил ограждения наоколо, за да не паднем в него. Но някой лош
човек, някой садист отива и маха загражденията. Поставя ги в другата лента на
пътното платно. Така освобождава пътя, за да преминем, но същевременно оставя
изкопа необезопасен.
Мерзавец! Този мерзавец, този убиец на нашата душа е
сатаната. Ограждението, пречката е срамът. Бог е вложил в човека срам, за да го
предпази от изкопа, от хаоса на греха: “Къде си тръгнал, засрами се! Не прави
това!”.
• Във
време, в което си изкушен да развратничиш, препятствието, което те спира е
срамът: “Срамота е! Не бива”!
• Когато
си готов да откраднеш или да наругаеш, или да наклеветиш, пред теб отново се
изправя препятствието: “Засрами се! Какво се готвиш да направиш?”.
Именно тази преграда на срама и безчестието бе взета и
преместена от сатаната. Отстранявайки го от греха, той го постави пред покаянието.
От благословена, навременна преграда, той го превърна в проклета преграда.
Посредством срама сатаната ни пречи да са покаем.
- Срамувам
се да се изповядам, да говоря за всичките си грехове пред свещеника, пред изповедника!
Ето какво казва св. Йоан Златоуст за този успех на
сатаната: “Като знаеше сатаната, че в греха има срам, нещо, което в голяма
степен може да възпрепятства човека да сгреши, докато в покаянието има
дръзновение, нещо, което ще подтикне към спасение, той промени ролята на срама.
Даде на покаянието срам, а на греха дързост” (ЕПЕ 30,292).
Така човекът стана дързък за греха, и срамежлив
за покаянието. Покаянието не иска срам. То изисква смелост. Покаянието е героизъм.
Противно на героизма, обаче, човекът сваля оръжията и казва: “Срамувам
се!”. И обратно. Грехът не иска смелост. Той изисква спирачка. Такава
спирачка е срамът. Но човекът чупи спирачката и тича не просто смело, но и
безочливо към греха.
Срамувам се да се изповядам!
- Срамувам
се да се изповядам!
Не се ли срамуваше, когато повлечен от изкушението
извърши греха. Безсрамният сатана иска и теб да направи безсрамен, за да постигне
две неща:
• Да
ти попречи да приемеш лекарството.
• Да уголеми раната
ти.
Ти не се срамуваш от беззаконната си постъпка, а
от лечението на беззаконието? Не се срамуваше да извършиш злото, а се
срамуваш да изповядаш злото? Св. Йоан Златоуст пита: “Той върши грях и не се
срамува? Когато трябва да го изповяда, се изчервява? Това е злодействието на
дявола. Когато човек извършва грях, той го кара не да се срамува, а да го прави
открито. Защото знае, че ако човекът се почувства засрамен, ще избегне греха.
Но за покаянието той го прави да се срамува, защото знае, че срамът ще попречи
на покаянието. Сатаната постига целта си в две злини: като тласка човека в
греха и като го въздържа от покаяние. Защо се срамуваш сега? Защо се срамуваш
след като си прелюбодействал?Когато получаваш лекарството, когато се отърваваш
от греха, не трябва да се срамуваш. Много повече трябва да се срамуваш, когато
вършиш греха” (ЕПЕ 30,292-294).
Срамувам се от Бога
Срамуваш се от Бога? Поканен си да се изповядаш пред
Него. Но Бог знае всичко. Няма да Му кажеш нищо ново. Няма да се изложиш пред
някой, който не знае за греховете ти и има високо мнение за теб. Наистина
трябва да се срамуваш от Бога, но кога?
Трябва да чувстваш срам от Бога, когато извършваш греха.
Трябва да усещаш погледа Му, също както праведния Йосиф, който на изкушението
да съгреши, отвърна с чудните думи: “Как прочее ще направя това голямо зло и ще
съгреша пред Бога?” (Бит. 39:9). Трябва да чувстваш срам от Бога, Който прати
Своя Син, за да бъде разпнат за нас, и за да чувстваме ние срам, когато вършим
грях. За нас се отнасят думите Му: “Най-сетне изпрати при тях сина си, като
каза: ще се засрамят от сина ми” (Мат. 21:37).
Ако не си се срамувал от Бога, когато пред иконата Му, пред
очите Му, във всъдеприсъствието Му си вършел грях, сега, когато ти предстои да
се изповядаш ли се срамуваш?
Погледни към Бога на любовта! Той е записал всичките ти
грехове на “черната дъска” на Своята памет. Но Неговата ръка е вдигната. Той
държи гъбата, напоена с кръвта на Неговия Син, готова да изтрие всичките ти
грехове от там. Достатъчно е само една дума да изречеш от все сърце: “Прости
ми”.
Изкусителят е този, който те кара да кажеш:
- Много
греших. Как е възможно да бъда спасен?
Ти не можеш. Бог обаче може. И св. Йоан Златоуст също
казва: “Ти не можеш сам да заличиш своите грехове. Господ обаче може. И Той ги
заличава така, че не остава и следа от грях. Когато Бог прощава греховете, не
остава никакъв белег” (ЕПЕ 30,294-295).
Бог на опрощението и милостта приема покаянието на
грешника и прощава греховете сякаш никога не ги е имало. Като продължава, св.
Йоан Златоуст подчертава: “Той премахва греховете, сякаш никога не са се
случвали. Той отхвърля греховете по такъв начин, че не остава никакъв белег,
никаква следа, никакъв знак” (ЕПЕ 30, 296).
Срамуваш се от Бога? Защо? Да не би да се страхуваш от
Него? Но виж колко много те обича Той. Готов е да те приеме с отворени обятия
и да те целуне, така, както бащата прие и целуна своя блуден син. Готов е да
заличи напълно всичките ти грехове. Св. Йоан Златоуст ни показва това с
характерния пример за въглените и океана. Дори да са разпалена
жарава, ако бъдат хвърлени в океана, кой ще надделее: въглените или океана?
Разбира се че океана. Въглените ще изгаснат веднага. И не само това, но след
време от тях няма да има и следа. “Помисли за искрата, която пада в океана
и веднага изчезва. Каквото е искрата за океана, това са и човешките злини за
Божието човеколюбие. И дори повече. Ако океанът все някъде свършва, то Божието
човеколюбие е безбрежно” (ЕПЕ 30,288).
Срамувам се от изповедника
- Срамувам
се!
От кого се срамуваш? От изповедника, от духовника? Но
нали и той е човек като теб. Той е единострастен с теб. Раненият съчувства на
ранения. Грешният отец съчувства на грешния християнин.
Срамуваш се от един човек? А няма ли да чувстваш срам от
хилядите, милионите и милиардите не просто обикновени човеци, а светци и
ангели?В страшния ден на последния съд всички твои грехове ще бъдат открити
пред ангелите и човеците. Ако не съумееш през живота си да се изповядаш пред
един, който да ти даде извинение и опрощение, греховете ти ще бъдат открити
пред всички хора, които няма да могат да ти помогнат с нищо и ще бъдеш предаден
на вечно осъждане. “Защото всички ние трябва да се явим пред Христовото
съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е
извършил с тялото си” (2 Кор. 5:10). Ето защо св. Йоан Златоуст съветва: “Тъгата
е благо за онези, които се каят искрено за своите грехове. Благословени са
тези, които тъгуватза своите грехове, защото те ще бъдат утешени. Съжалявай и
тъгувай заради греховете си и така няма да плачеш заради присъдата, оправдай
се пред съдията преди да отидеш на съд” (ЕПЕ 30,268).
***
Нашите грехове един ден ще бъдат огласени
- или
хората ще ги разгласят, или Бог ще ги открие. Или ще ги изповядаме.
• Ако
ги разгласят хората, резултатът ще бъде безчестие, унижение, публично
опозоряване.
• Ако
Бог ги разкрие на страшния съд, резултатът ще бъде: “Тогава ще каже и на ония,
които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за
дявола и неговите ангели” (Мат. 25:41). Резултатът ще бъде вечният ад.
• Ако
отидем сами и се изповядаме пред един човек само, пред подходящия духовник,
резултатът ще бъде изкупление.
В състезанието побеждава този, който пристигне пръв на
финала. В борбата за спасението побеждава този, който изповяда своите грехове
преди да са ги разкрили другите. И особено, преди Бог да ги разкрие. Ето защо
пророкът ни говори: “Припомни Ми; ще се съдим; говори, за да се оправдаеш” (Ис.
43:26).
Ако навреме отидем пред съда на нашата съвест и бъдем
осъдени, ако просим прошка и милост, тогава във всички случаи, ще бъдем освободени
от Божия съд и от вечното наказание.
Какво тогава ни е
от полза? Разбира се че изповедта. Затова св. Йоан Златоуст казва: “Виждаш ли
колко беше оправдан от изповедта? Бог е човеколюбив. Той чувства жал не за Своя
Син, а за роба, за човека. Той отдаде Своя Единороден Син за нас, за да плати
за нас, неблагодарните роби” (ЕПЕ 30,294).
След като отново
ще съгреша...?
Лекарство за многократни употреба
През първите векове на Църквата се появили хора, които
твърдели, че след кръщението не може да има прегрешения. А ако бъдат извършени,
остават непростени.
Църквата, разбира се, не се съгласила с подобно мнение.
Църквата не е място за бегрешни. Тя е лечебница за грешниците.
Горното неправилно мнение използват като извинение и
мнозина от неходещите на изповед. Случаят е донякъде сходен, но и различен.
- След
като съм сигурен, че след изповедта ще повторя същите грехове, защо да се
изповядвам? За да се подигравам с тайнството? Опитвах се, но не успях да спра
да греша, страстите си останаха. Обещах и пред себе си, и пред Бога, и пред
изповедника ми, че ще изкореня тази страст. Не успях. Защо тогава да ходя на
изповед?
За съжаление и след кръщението, и след изповедта ние
падаме в нови грехове и повтаряме стари такива.
Банята очиства телесната нечистота на човека, но това не означава, че той отново
няма да се изцапа. Дано да не му се случи. Със сигурност обаче ще се изцапа и
отново ще има нужда от баня.
По същия начин и след кръщението - което е нашата
първа духовна баня - тялото и душата ни отново се омърсяват от греха.
Кръщението, освен очистването, обаче ни дава и един голям дар: дава ни правото
да се умиваме и очистваме отново и отново в “кръвта Му” (Рим. 5:9) - стига да
поискаме. Също и Господ “веднъж” (Евр. 9:28) принесе Себе Си в жертва, но Неговата
жертва бива принасяна “постоянно” (Евр. 10:1). Неговата жертва е завинаги. Така
и грешният човек се кръщава “веднъж”, но “постоянно” докато е жив, има право
да получи опрощение чрез покаяние и изповед. Св. Йоан Златоуст казва във
връзка с това: “Има опрощение дори на греховете след кръщението, ако внимаваме.
И казвам това не за да ви направя безразлични, а за да ви предпазя от
отчаянието. Защото отчаянието причинява повече вреди от безделието” (ЕПЕ
30,104).
С покаянието Църквата ни предоставя лекарство за
спасението ни. Когато някой е взел лекарство и е излекувал някакъв здравословен
проблем, няма ли да вземе отново същото лекарство, когато се разболее? Не само
че ще го вземе, но и ще е готов да плати за него. Освен това, ще го взема
продължително, докато оздравее напълно.
Защо обаче за своето духовно лечение човекът се нуждае
незабавно от лекарството на покаянието? Може ли то да го изцели веднъж и
завинаги от всичките му досегашни болки?
Покаянието опрощава предишните прегрешения. То не
гарантира бъдещето. Със сигурност обаче много помага при бъдещите прегрешения.
Ако чакаш да станеш по-добре, за да вземеш лекарството, или не го вземеш,
защото си мислиш, че отново ще се разболееш, ти се самоосъждаш. Св. Йоан
Златоуст казва за лекарството на изповедта: "Точно защото не си опазил
Божиите заповеди, ела в църквата. Ако лекарят ти е предписал лекарство, което
не ти е помогнало, няма ли да го замени на следващия ден” (ЕПЕ
30,288-290).
С един удар само?
Когато греховната страст е вкоренена дълбоко, трудно
може да бъде изкоренена. Добре е човек още от малък да се самонаблюдава и от
рано да изкоренява страстта. Но и в последствие не е късно.
Изкореняването може да е трудно, но не е невъзможно. За да ни помогне в усилията
за продължаване на борбата и за често покаяние и изповядване св. Йоан Златоуст
ни дава пример с брадвата, с която човек сече дъб. След един удар на
брадвата ли пада дървото?
Разбира се че не. Необходими са още един и два, и още
много, с надеждата или по-скоро с увереността, че ще дойде моментът на
последния удар, когато дървото ще падне. “Един дървосекач, който иска да
отсече дъб, първо подсича корените. Ако нанесе само един удар и дървото не
падне, няма ли да удари с брадвата още четири, пет или десет пъти?” (ЕПЕ
30,290).
Някой мисли, че само последният удар е успешен. Но ако
не са били предишните, на пръв поглед неуспешни, последният също не би бил
успешен. “Неуспешните” довеждат до успеха. Постоянството в борбата довежда до
окончателното освобождаване от страстта.
Продължаваш ли да казваш, че няма смисъл да се
изповядваш, след като отново ще съгрешиш и ще трябва да изповядваш същите грехове.
• Ако
обаче се нараниш при злополука и раната започне да кърви, ще кажеш ли: Не,
няма да отида на лекар, защото знам, че ще се ударя отново и пак ще протече
кръв. Разбира се, не мислиш така. Ако днес претърпиш злополука, ти без
никакво отлагане, без колебание, ще вземаш мерки за раната си. Ако и утре
пострадаш, и утре ще направиш същото.
Защо забравяш, че духовните злополуки травмират душата?
Защо оставяш душата си да кърви, след като можеш да я излекуваш даром?
•
Ако душата ти бъде наранена отново, трябва да отидеш в лечебницата на
изповедта. Не забравяй, че ако оставиш неизлекувана раната, състоянието й ще се
влоши. Има опасност да се образува гангрена, която да застраши живота ти. Ако
лекуваш душата си, ако се изповядваш, ти ще намериш лек и ще предотвратиш
по-лошото. Най-важна обаче е надеждата, че ще бъдеш напълно излекуван от
греховната си страст.
• Ако
се случи, както си вървиш по пътя, да се препънеш и да паднеш в калта, какво ще
правиш? Ще кажеш: "Ами, ще си стоя тук, защото кой знае ако се изправя
дали няма пак да се спъна и да се изкалям по пътя”.
Така ли ще си кажеш? Разбира се, че не. Ще станеш. Ще се
изправиш. Ще си притеснен, разбира се, задето си се изцапал, но ще се
поочистиш и ще продължиш по пътя си, без значение дали ще срещнеш кал по пътя
отново. Същото важи и за вървенето в духовния ни живот. Каляме се. Е, и заради
това няма да се изповядваме? Само защото ще съгрешим отново, ние ще седнем и
ще се наслаждаваме на мръсотията в калта.
Борбата има смисъл
В Божиите очи най-важна е борбата, а не резултатът. Това
се отнася за всяко духовно, мисионерско и изобщо църковно усилие. Още повече
се отнася за борбата с греха. Няма значение дали си стигнал върха. Никой човек
не е достигнат върха на съвършенството тук на земята. За Бога е важно във
времето на смъртта да те намери в стремеж към върха. Може да си контузен
алпинист, но все пак си алпинист. Това е от значение. Това предизвиква
Божията милост и награда.
Но дори от страна на резултата духовната борба не е
безплодна. Искрената изповед има чудни последици. Колко грубияни са ставали
светци! Коментирайки чудните последици от покаянието, св. Йоан Златоуст казва:
“Богохулникът (Павел) не остана богохулник, а стана апостол. И грабителят
(митарят Матей) не остана грабител, а стана евангелист. Споменах предишните
слабости и последвалите добродетели, за да проумееш колко голяма е ползата от
покаянието и никога да не се отчайваш за спасението си. Всички наши духовни
отци преди са били големи грешници, но впоследствие са просияли с великите си
добродетели като митаря и богохулника - най-отявлените плодове на греха” (ЕПЕ
33, 442).
“Пределът” на злото, т.е. “низостта”
те превърнали в покаяние. Защо си сигурен тогава, че ти няма да се промениш?
Нека не забравяме, че духовните ни учители дойдоха от местата на греха. Затова
не казвай, че няма да се промениш.Не! Можеш да се промениш. Ако си наранен
днес, побързай днес да се покаеш. Днес се изповядай, за да се промениш утре.
По-късно! Има
време...
Отлагане
= навик
Дяволът е голям майстор в причиняването на щети. За да ни
попречи да се покаем и изповядаме, той изнамира различни методи, опитва
всичко. Най-удачният му метод е отлагането. Той те оставя да вярваш, след като
разбира, че не може да отслаби вярата ти. Не го е грижа, че вярваш в божеството
на Христос и в значението на покаянието и изповедта. Стига му това, да не се
ползваш от тяхната сила. Така можем да чуем някой да се извинява по следния
начин:
- Ще
се изповядам някой ден. Има време. Да оставим за по-късно. Не съм тръгнал да
умирам. Като поостарея, тогава ще мисля за тези неща.
Изповедта не е за умиращи. Тя е за тези, които
искат да живеят.
Ако някое дете се разболее, майка му ще каже ли: “Има
време. Ще го заведа на лекар, като поотрасне. Ако го заведа сега, ще се уплаши.
Ще си помисли, че умира”.
Със сигурност, нито една майка не би мислила по този
начин. Ще действа незабавно. Вед- нагаще потърси лекар. Така, разбира се, ще
постъпят и роднините за своя болен близък, особено ако състоянието му е
сериозно. Няма да му кажат нищо обаче за изповед или за св. Причастие, за да не
го... уплашат. Така много хора умират неподготвени. Безсмъртните души погиват.
Изповедта и св. Причастие са за опрощаване на грехове.
Те нямат връзка единствено и само със смъртта. Те обаче обезсилват смъртта.
Изповедта ни изважда от гроба на греха. Св. Причастие е извор на безкрайния
живот. Предназначението на тези два Божи дара не е да внушават страх и ужас.
Те именно ни освобождават от страха и ужаса.
Отлагат не само тези около нас, отлагаме и ние самите.
- Имам
време!
Не, ние нямаме време. Ние не знаем времето на нашия
живот. Бъдещето не ни е известно, не знаем още колко време ще сме на земята.
Всяко отлагане е смъртна опасност. За нас гърците, особено, постоянното отлагане
се е превърнало в навик.
Ако считаш нещо за важно и необходимо, трябва да го
извършиш сега. Вярна е поговорката, че “после” е другото име на “никога”.
Вместо да поставя в списъка с твоите грехове “никога”, т.е. никога да не се
покаем и променим, дяволът поставя думата “утре”. Това “утре” обаче никога не
става “сега”.“Сега” ни води към “вечност”
Днешният ден е в наша власт. И още повече “сега”. Ни не
знаем “какво ще стане утре”. Някой от нас да е подписал договор със смъртта?
Знае ли някой часа на смъртта си? Единственото, което знаем, е че сме кандидати
за смъртта. Всички ние ще умрем някога. Знаем също, че смъртта е
големият противник на нашите планове, и прави така, че много от тях да не се
реализират. Смъртта е непоколебим и неподкупен похитител. Когато дойде време
да си отидем от този свят, няма нищо, което да направим, за да го отклони.
Св. Йоан Златоуст казва нещо много важно: “Предвидена е смърт за всеки
човек. Смъртта е неподходящ противник, неподкупим с дарове, неумолим с плач,
неочакван крадец. Този, който вчера тънеше в богатства, днес лежи в гроб. Този,
който вчера беше с лакеите, днес ще бъде с червеите” (ЕПЕ 31,396).
Както крадецът никога не би ни изпратил известие
за точното време в което ще дойде да ни обере, така и смъртта никога няма да ни
изпрати предварително известие за часа и мига, в който ще ни посети. Затова
казваме, че часът на смъртта идва като крадец. “Защото сами вие твърде добре
знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощя” (1 Сол. 5:2). Смъртта
идва, за да похити душата на непокаялия се грешник и да я отведе в погибел.
Този, който винаги е готов, не се бои от крадеца,
защото знае как да реагира. Как реагира християнинът? Той не се страхува, че
дяволът ще дойде и ще открадне душата му, защото вече я е предал на Спасителя
Христос.
Следователно, нямаме време, дори да си мислим, че сме още
млади. Сърпът на смъртта не жъне класовете на човешкия живот съгласно нашите
очаквания.
Две са нещата, които ни подтикват да сме винаги готови за
покаяние и изповед.
• Първото
е увереността, че може във всеки момент да си отидем, да застанем пред Съда.
Затова св. апостол Павел толкова често подчертава важността на “сега”, “тук
и сега”: “Ето сега благоприятното време, ето сега ден за
спасение” (2 Кор. 6:2). Колко много са загубили възможността за “сега”,
защото са го отлагали за после! “Сега” за покаянието и изповедта води “винаги”
към спасението във вечното Царство небесно.
• Второто
е внезапната смърт.
Внезапната смърт
Много пъти Бог ни е предупреждавал за Бременността на
този живот с някакво изпитание, с някаква болест. Но ние не му обръщаме внимание,
не разбираме случващото се. Звънецът звъни и ни предупреждава, че междучасието
на настоящия живот свършва, но ние продължаваме да си играем. Така
отхвърляме реда по който можем да уредим нашите отношенията с Бога.
Внезапната смърт е най-опасната, а тя е и най-често случващата се.
Ето защо Господ насочва вниманието ни към всеки един момент от живота ни:
“Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяда, пиянство
и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно, защото той ще настъпи като
примка” (Лук. 21:34,35).
За теб и за мен сатаната е поставил примка. И примката
се нарича отлагане. Ние сме заети със земна кариера, постоянно полагаме
усилия и живеем в стрес заради светски грижи. И в същото време забравяме за
най-важното - за спасението на душите си. Напуснем ли този живот неподготвени,
ще попаднем в друга примка, която също е поставена от врага и зложелателя на
нашата душа - дявола.
Това е примка, която иде ни хване в мрежите си и от
която ние никога няма да се освободим. Това са мрежите на вечния ад. Затова да
бъдем много внимателни, “защото той (оня ден) ще настъпи като примка върху
всички живеещи по цялото земно лице” (Лук. 21:35).
Ако знаем, че във всеки момент ще те посети някой
световно известен човек, ще стоиш ли безгрижен? Ще отложиш ли подреждането на
дома си с оправданието “Имам време”. Разбира се, че не. Без никакво
отлагане ще побързаш да се подготвиш за голямо посрещане.
В часа на смъртта ни посещава не само дяволът. Христос
също идва при нас. По-скоро Христос единствен иска да посети хората, защото те
Му принадлежат. Но когато ни види неподготвени, Той ни напуска. Отстъпва посещението
на другия...
Затова
Господ ни предупреждава: “Бъдете и вие готови, понеже, в който час не мислите,
ще дойде Син Човеческий” (Мат. 24:44).
Всеки
ден ли трябва да се изповядвам?
Не и за дреболии
След всичко написано до тук, някой може би се е ужасил
или отчаял, задето не е имал възможността да бъде всеки ден готов. Той няма
наблизо изповедник, при когото да ходи всеки път, когато му се случи нещо. А не
минава ден, без нещо да ни се случи. Това дава основание на мнозина да зададат
един друг въпрос относно изповедта, превърнат се в извинение и оправдание.
Нека го чуем:
- Чудесно
е, че някой получава опрощение от духовника за своите грехове и чува
благословените думи: “Бог, чрез мене недостойния, да прости прегрешенията ти”.
Но можем ли всеки път да ходим на изповед? Колко често трябва да се изповядваме?
Интересното е, че подобен проблем не възниква, когато
нараним тялото си. Винаги, когато някой се контузи или нарани тежко, отива на
лекар. Естествено е тогава, всеки път, когато съгрешаваме, да се каем.
Покаянието трябва да е постоянно. Грехът е постоянен,
затова и покаянието е постоянно необходимо в живота ни. Нашият живот протича
между удоволствие или печал. Но когато посещаваме духовника си, ние трябва да
избягваме две крайности.
Едната е да ходим при изповедника за дреболии.
Когато някое пиронче падне от стената, няма нужда да
викаме майстор, за да го постави на мястото му. Ние сами можем да го направим.
Когато малка частица от мазилката падне от стената и напраши пода, ние не
викаме професионален бояджия, за да пребоядиса жилището ни. Но, ако жилището
прилича на развалина и заплашва да се срути върху ни, викаме специалисти,
които да направят ремонт.
Разбира се, горните примери не могат да се сравнят с
греха. Всеки грях е в състояние да превърне сградата на душата ни в развалина.
И като имаме предвид, че грешим всеки ден, и че не можем да избегнем това, ние
се нуждаем от постоянно покаяние и редовно изповядване. Св. Йоан
Златоуст подчертава: “Дори ако всеки ден грешиш, всеки ден трябва да се каеш.
Трябва да постъпваме по същия начин, както със старите къщи, превърнали се в
руини. Разчистваме развалините и издигаме нови къщи, като не спираме да се
грижим за тях. По същия начин трябва да постъпваме и спрямо себе си. Ако днес
сме се състарили от греховете, трябва да се обновим с по- каянието” (ЕПЕ
30,286).
Не можем да имаме ежедневно духовник до себе си, въпреки
че грешим ежедневно. Нека обаче всеки ден се каем, нека се стремим към изповед,
нека не забравяме греховете си и да живеем с копнежа да се изповядаме и получим
опрощение.
В добре организираните манастири и братства такъв
проблем не съществува. Отдалите се на Бога имат възможност ежедневно да изповядват
своите грехове, дори своите помисли пред стареца - пред игумена или пред друг
духовник. В света обаче, ако нямаме ежедневна възможност за изповед трябва да
имаме поне желанието.
Гореказаното е валидно за “ежедневните”, както казваме,
грехове. Но, ако се случи да падне в тежък грях, тогава верният тича веднага
при своя духовник, или при друг иерей за изповед. Трябва да обърнем внимание в
подобен случай на следните три неща:
• Духовникът
не е досадник. Той не изисква ежедневна или ежеседмична изповед от своето
духовно чедо, без значение дали то има нужда или не. Това е не само лишено от
смисъл, но е и уморително.
•
Изповявдащият се не притеснява духовника за дреболии. Той трябва само
да спомене греха и то просто и кратко, без излишни подробности и описания.
Краткостта не означава липса на покаяние и скръб. То означава уважение към
личността и времето на изповедника, който принадлежи не само на двама или трима,
а на целия народ Божи.
• Християнинът
не сменя духовника си с оправданието, че не е могъл по някое време да намери
досегашния си изповедник. Смяната на изповедника е голям пастирски
проблем. Тук няма да говорим за това. Просто ще посочим опасностите, които
възникват при подобна промяна.
Ние обикновено отиваме при нов духовник, когато се
срамуваме да отидем при досегашния, който е настоявал да внимаваме с нещо конкретно.
Сменяйки нашия изповедник, без да искаме, ние сравняваме кой е по-мек или по-строг,
по-любезен или грубоват и пр. Може би със смяната на духовника ние мислим, че
новият отец ще ни освободи от някое предишно “правило”.
Определено има случаи, когато християнинът има право и
трябва да смени своя духовник. Когато например открие, че иереят няма
необходимото време или необходимата прецизност той може да отиде при друг
духовник, но преди това трябва да поиска благословение от предишния си
изповедник. Предишният духовник трябва веднага да даде своето одобрение и
благословение за подобна промяна. Душите не са собственост на никой духовник.
Душите са собственост на Този, Който плати за тях с пресветата Си кръв (1 Кор.
6:20). Само ако узнае, че другият свещенослужител не е изряден в църковните
догмати и не преподава правилно нашата православна вяра, тогава духовникът много
тактично трябва да обърне внимание на своето духовно чедо.
Другата крайност е обвързана с въпроса колко често верният трябва да ходи на
изповед: веднъж на колко време?
Всяко Рождество
Христово и Пасха!
Много християни не са се изповядвали от месеци, дори от
години. Защо? Изповедта, както и св. Причастие, не е въпрос на разписание.
Няма да ти кажа колко често трябва да се изповядваш,
така, както никога не ти казвам колко често да се храниш. Ако си здрав, ти
ежедневно ще изпитваш естествената потребност от храна. Ако си духовно
здрав, ти ще изпитваш потребност от често причастяване. Нашата цел е
да участваме в тайнството на светото Причастие на всяка божествена Литургия.
Ако поради някакви причини ти не можеш да го правиш, това не означава, че е
отменена целта, потребността, задължението за често причастяване с Чашата на
живота.
Същото важи и за изповедта. Целта е всеки път, когато
съгрешим, да се изповядаме. Ако не сме в състояние да го правим, това не
означава отмяна на потребността и задължението за често изповядване.
В тази връзка един благословен опит на пастирско
ръководство, прилаган в нашата Църква, вместо да прави добро, създава
(неволно, разбира се) един лош навик. Митрополиите, а също и различните
църковни сдружения (неделните училища, младежките църковни групи,
иконографските кръжоци, организираните от Църквата детски лагери), училищата,
казармите, болниците и пр., организират посещения на духовници, пред които
човек може да се изповяда, само преди големите празници. Това може да се види
по време на Рождественския и Възкресиия пост, а също и през първата половина
на август. Тогава много духовници излизат от своите манастири, за да
изповядват в градовете и селата. Благословено е делото им. Но в съзнанието на
хората - и на деца, и на възрастни - се утвърждава мнението, че изповедта е
предусловие само за Рождество или Пасха и съответно - само тогава трябва да се
причастяват.
По този начин се нанасят две вреди:
• Първата:
Много от православните християни остават под влиянието на сатанинското
внушение, че трябва да се причастяват само три-четири пъти в годината. В същото
време знаем, че св. Причастие е насъщна за живота ни храна. Свещеното Предание
за Тялото и Кръвта на нашия Господ (1 Кор. 11:23) е предание за
постоянното приобщаване на верните с Господа. Преданието на Църквата изисква
причастие на верните във всяко евхаристийно събрание - във всяка Литургия.
• Втората:
Внушава се впечатлението, че духовникът трябва да дойде в селото, училището,
детския лагер, за да се сетим, че трябва да се изповядаме... Но кой от болните
чака да дойде Пасха, за да отиде на лекар? Лечението не е въпрос на удобство.
То е нужно в момента. Опрощението не става по принуда. То е копнеж на
душата. Следователно, верният не бива да чака големите празници. Всеки път,
когато почувства, че е паднал, че е отпаднал от Духа Свети, той сам трябва да
тича, да бърза да се изповяда.
Отново ще повторя: въпросът за това кога да се
изповядваме и кога да се причастяваме не е въпрос на времево предписание. То е
въпрос на лична потребност. То е въпрос на... пристигане навреме. Преди да
дойде Онзи, Който ще открие греховете ни в деня на страшния съд, ние трябва
първи да ги открием под епитрахила на духовника. “Да застанем пред лицето Му
със славословие” (Пс. 94:2).
Днес ни се предлага отстъпка. Защо да я губим? Ако се
окажем неподготвени в Божието присъствие, нищо няма да ни спаси. Във връзка с
това св. Йоан Златоуст казва: “Ти не можеш да промениш мнението на съдията,
когато вече е застанал на място за произнасяне на присъдата. Можеш обаче да го
впечатлиш по-рано. Затова Давид казва: Да застанем пред лицето Му със славословие.
В съдилището нищо не може да повлияе на Божия съд. Нито богатството, нито произхода,
нито властта, нито пледоариите. Страшно и стриктно е онова правосъдие” (ЕПЕ
30,268).
Христос ни очаква по всяко време.
Докато сме живи, ние имаме възможност да бъдем приети в любовта Му. Нека не
оставяме сатаната да победи, особено като използва нашето покаяние и изповед.
Как да се
изповядвам?
Постоянството в изповедта
Да предположим, че всички извинения, всички препятствия
са отстранени. Приемаме, че християнинът вярва в тайнството на изповедта. Той
чувства потребност от покаяние и изповядване на своите грехове. Това достатъчно
ли е?
Представи си лечебница, в която, ако някой иска да влезе,
трябва да преодолее девет пречки. Накрая успява. Но ако не знае как да опише
своята болка, лекарят няма да може да постави диагноза и за този болен
лечебницата ще се окаже безполезна.
Ако човек преодолее въпросите и вътрешните пречки,
остава начинът, по който протича изповедта. Понякога липсата на опит в покаянието
и изповедта става причина за това човек да не прекрачи прага на изповедта, дори
ако е стигнал до там.
- Как
да се изповядам? Какво да кажа? Откъде да започна? Как да се държа по време на
изповедта? Ще ми помогнели свещеника?
Духовниците срещат този проблем най-вечепри онези, които
идват за първи път на изповед. Тогава, за да предразположат каещия се да
започне своята изповед, те трябва да подходят с прости думи:
- Какво
има чедо? Какви грехове ти тежат? Кажи ми! Бог е Любов. Всичко ще прости.
Но изповедниците понякога се изправят пред едно
пренебрежение, което създава впечатление на неразкаяност.
- Отче,
няма нищо. Нищо не съм направил. Да ми прочетеш само молитва?
Изповедалната стаичка обаче не е издателство на удостоверения
за святост. Тя е лечебница за наранени хора, за хора грешници. Подобна
ситуация изисква голямо търпение и разбиране от страна на духовника. Изповедта
понякога се превръща от беседа в оправдание. Християнинът
трябва да вярва в определени истини на вярата и нравствеността, да знае какво
е грях и какво са осъзнатите грехове. Нещата, които много хора ще считат за
естествени и... дори за... необходими, християнинът, комуто предстои да отиде
на изповед, трябва да осъзнае като безнравствени престъпления на Божията
воля.
Колко изморително за духовника е да изповядва
неподготвени души, които не са положили усилие за изповед.
Проблемът на подготовката и опита на християнина за
изповед е много сериозен. Нашите верни трябва да научат за голямото значение на
искрената изповед.
Проблемът, следователно не е само времето за
изповед, но и начинът на изповядване. По време на службите казваме
хиляди пъти “Господи помилуй”. Никой човек не може да достигне небето, нито
да достигне Божиите уши, нито да предизвиква Божията милост. Едно “Господи
помилуй” казала хананейката, едно “Господи помилуй” казали десетте прокажени,
едно “Господи помилуй” казали двамата слепци, едно “Господи помилуй” казал
бащата, чиито син имал епилепсия. И това единствено “Господи помилуй”
извършвало чудо.
Въпросът се състои в това как човек казва “Господи
помилуй”, как се кае, как се изповядва. Св. Йоан Златоуст подчертава във
връзка с това: “Не времето отстранява греха, а начинът, по който човек се кае.
Възможно е да мине много времебезнякой да достигне спасение. А друг човек, за
краткото време в което се изповядва, може да се освободи от греха” (ЕПЕ
30,254).
Веднага, без отлагане!
Желанието за изповед е стремеж на грешника да бъде
освободен колкото се може по-скоро от мръсотията, напластила се върху него - върху
душата и тялото му. В една от предишните глави стана дума за отлагането. Това
е един добре прикрит от дявола капан. Тук обаче искаме да поставим ударение
върху начина, по който трябва да противодействаме на греха.
Би било добре, никога да не падаме в тежки грехове. За
съжаление, падаме. Искаме или не. Не бива обаче да оставаме паднали. Незабавно
трябва да се възстановим от сътресението, причинено ни от злото. Трябва веднага
да решим и да отидем на изповед.
Апостол Петър падна. Той се отрече от Учителя, от
своя Господ, и то по време на най-големите Му изпитания. Подбуден от своето
“его”, той заяви, че никога няма да Го изостави (Мат. 26:33). Но останал за
момент без Божията благодат, той се отрече от Него. “Не познавам Човека”
(Мат. 26:72), каза той за Този, Когото познаваше добре, за Когото знаеше, че е
не само човек, но че е Богочовекът. Той се отрече от Него трикратно в
продължение само на няколко минути и третото поред отричане бе непосредствено
“преди още петел да пропее” (Мат. 26:34). Три гряха само за няколко минути, от
които третият - по-ужасен от предходните два.
Не мина много време и две неща го разтърсиха. Един глас
и един поглед. “Петелът пропя” (Лук. 22:60).
• Пропяването
на петела. Петър имаше нужда от будилник, който да го събуди. И го събуди
пропяването на петела. Самият Бог беше поставил този будилник. Христос му беше
предрекъл: “Преди да още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене”
(Лук. 22:61). Подобен будилник Бог е сложил в сърцата на всички хора. Това е
гласът на съвестта. Звъни ли будилникът? Стани! Не се успивай в греха.
• А
погледа? Бил погледът на Господа. Евангелист Лука единствен от всички
евангелисти отбелязва този детайл веднага след отричането на Петър: “Тогава
Господ, като се обърна, погледна Петра” (Лук. 22:61). О, този поглед на
Иисуса! Като меч пронизал сърцето на Петър. Поглед, който може са бъде сравнен
със земетресение. Петър се разтреперил. Същият поглед е прикован върху нас
винаги, но най-вече, когато съгрешаваме. В момента, в който крадем, отнасяме
се към някого зле, когато сме гневни, когато клеветим, когато отхвърляме своите
ръководни принципи, когато забравяме, че сме християни. Това е погледът на
Иисус, изпълнен с обвинение:
- Петре,
дори ти Петре?...
Към всеки верен бива отправяно същото обвинение:
- Защо?
Защо и ти, моето дете? Забрави ли, че бях разпнат заради тебе? Защо?...
Мисълта, че Бог ме гледа, не ме оставя на мира. Ако тази
мисъл накара Йосиф в Стария Завет, да скочи на крака и да избяга, за да не падне
в грях, ние също след като сме съгрешили, трябва да се изправим на крака и да
тичаме към изповедта. Във връзка с това св. Йоан Златоуст казва: “През
същата нощ Петър паднал, но се изправил. Как и по какъв начин? След като
плакал. И не просто плакал, но плакал горчиво. Няма думи, които да опишат колко
голяма била силата на тези сълзи. За това можем да съдим по случилото се с
Петър след това ’ (ЕПЕ 30,190).
В деня в който паднем, трябва да се изправим. Ако нямаме
възможност за своевременна изповед на нашите грехове, най-малко желанието за
опрощение трябва да е силно в сърцата ни. Нека се молим горещо към Господ да
има милост и състрадание към нас. И нека бъдем готови, за да положим нашите
престъпления пред нозете на духовника, и пред нозете на Разпнатия, Който ще ги
изличи с капките на Своята кръв.
Не със смях, а с плач и
сълзи
Думите на св. Йоан Златоуст за покаянието на Петър
показват и начина, по който трябва да пристъпваме към тайнството на любовта,
към изповедта. Много християни мислят, че така, по един формален начин, трябва
просто да минат през стаичката за изповед, както минават край свещниците, за
да поставят свещ. Казват, може би, греховете си, но без вътрешна болка, без разкаяние.
Някой от тях сякаш се смеят, казвайки своите грехове. Кой от болните, изпитващи
силна болка, говори за нея с усмивка? Болката кара болния да плаче и да
умолява доктора.
Грехът е болка. Как тогава можеш да се усмихваш по време
на изповед? Изповедникът, разбира се, не може да бъде груб. Той е любезен и
предразполага, а не отблъсква. Но когато види насреща си дошъл за изповед
човек, който вместо да се кае, се забавлява, изброявайки греховете си, тогава
изповедникът е длъжен и то много сериозно, както тайнството изисква, да призове
изповядващия се, към адекватното за изповедта състояние, т.е. към разкаяние.
Разкаянието не е въпрос на техника. То идва отвътре,
извира от сърцето. Би било жалко, ако духовният отец става косвено съотговорен
за профаниране на тайнството на изповедта. Може обаче с точните думи да приведе
грешника до искрено покаяние и разкаяние.
Тълкувайки Давидовите псалми, св. Йоан Златоуст изрично
се спира насълзите на Давид. Припомня ни думите му: “Всяка нощ обливам леглото
си, със сълзи измокрям постелката си” (Пс. 6:7).
Давид съгрешил веднъж - с два тежки гряха - и скърбял
ежедневно. Всяка нощ плачел. И казвал, че няма да спре да мокри със сълзи възглавницата
и постелята си. Грехът от миналото го водел към разкаяние в настоящето и за в
бъдеще. Тук става дума за постоянно покаяние.
Сълзите и въздишките са неподправен признак за искрената
изповед. Този, който не плаче тук, в този живот, ще плаче в другия живот. Сълзите
от този живот са изкупителни и радостни, докато сълзите в другия живот
ще бъдат мъчителни и кошмарни. Св. Йоан Златоуст подчертава това, казвайки:
“Нека подражаваме на Давид. Защото, ако не плачем в този живот, ще плачем и ще
тъжим в другия. Но там плачът няма да е полезен, докато тук принася голяма полза.
Там срамът ще е ужасен, докато тук плачът е украшение. И за това, че ще стане
точно така, да чуем Христос, Който казва: Там ще има плач и скърцане със зъби
(Мат. 8:12)” (ЕПЕ 5,264).
Има хора, които трудно плачат. Затова, когато говорим за
сълзите, като основна предпоставка за искрено покаяние и изповед, ние нямаме
предвид външните сълзи. Имаме предвид угризението на съвестта и
вътрешната болка, без които не може да има смислена изповед.
Може би у някой сълзите рукват лесно без наличието на
дълбоко разкаяние. А у някой може да няма външни сълзи, но да е на лице едно
искрено покаяние и действително вътрешно разтърсване. Това, което в
действителност има голям смисъл е увереността, че сълзите, и изобщо болката за
нашите грехове, са извор на радост и голямо веселие.Пожарът е нещо
ужасно. Каксва радост обаче чувства човек, когато водата потуши пожара. Пожарът
са прегрешенията ни. Те са пожар в сърцата ни. Това е огън, който е само бледо предусещане
за неиздържимия огьн на вечния ад. Грешникът чувства радост от сълзите, защото
с тях биват гасени и двата огъня - и в неговото сърце, и вечния огън. Тази
радост отеква и на небесата. Небесата са място за радост (Лук. 15:7). Радост
чувства и духовника, който довежда грешника при скръбта заради падението му (2
Кор. 2:2). От свещената радост на покаянието идва благословената радост на спасението.
Св. Йоан Златоуст подчертава: “Тези, които са усетили тази радост, това
веселие, което дават изворите на сълзите, знаят какво имам предвид. Сълзите
могат да потушат неугасимия огън" (ЕПЕ 5,266).
Искреното покаяние
Покаянието е като дърво. То е посадено от Божията
благодат. Напоявано е от сълзите на изповедта. Подкастряно бива от
борбата за отсичане на нашите страсти. И ражда вкусни плодове. Великият
проповедник на покаянието Кръстителят и Предтечата Иоан призовават не към
безплодно, а към плодотворно покаяние Той изисквал плодове, достойни
за покаяние “Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да
думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни
да въздигне Аврааму чеда” (Лук. 3:8).
Покаяние без дела е като дърво без плодове. То е като фалшива
монета.
• Горко
ни, ако само външно сме християни, а нямаме истинска християнска вяра!
• Горко
ни, ако се хвалим с великото минало на нашите предци, а не живеем понастоящем
в нашата Църква с покаяние.
• Горко
ни, ако си мислим, че ще бъдем спасени с обикновени дела и постъпки, защото
сме посетили няколко богослужения, участвали сме в няколко поклонения или
защото сме ходили в Светата Земя и сме се потопили в река Йордан!
• Най-важно
за спасението ни е покаянието, което обаче бива проявявано от конкретни
плодове.
Безплодното покаяние е фалшиво покаяние. Св. Йоан
Златоуст казва във връзка с това: “Покаянието не е това, което декларираме с
думи, а това, което бива препотвърждавано от резултатите. Покаяние е това,
което заличава мръсотията на греха от сърцето... Защото казва: Умийте се.
Станете чисти. Изхвърлете от сърцата си лукавствата, махнете ги от очите ми...
Това ще рече да не се каем лицемерно, а да покажем плодовете на покаянието ни
пред Неговите очи, които виждат всичко скрито” (ЕПЕ 30,252- 254).
Ще посочим три от плодовете, които предизвикват
искреното покаяние и изповед. Два от тях зависят от нас. Третият е Божия
харизма.
1. Избавяне
от страстите, от греховете, които изповядваме. Всеки грях, който изповядваме
трябва да бъде съпроводен, без колебание, от дръзновеното решение да не
повтаряме този грях. Може би отново ще го извършим. Но нашето намерение трябва
да бъде да не го допускаме отново. “Господи, не искам. Ако обаче се
проваля, дай ми отново покаяние!”. Никога не бива да се примиряваме с
греха. По-добре жертви, отколкото извършители.
Падаме без да искаме? Да воюваме твърдо, за да не паднем
отново. Но конкретните грехове, които изповядваме, не изискват само борба,
за да не бъдат повторени. Те изискват решение да се изправим от
разрушението, което са провокирали. Има прегрешения, които се отнасят
единствено за нас. Възстановяването на щетите може да бъде направено
посредством духовен подвиг, посредством по-ревностна молитва, посредством
повече поклони, посредством повече изучаване на Писанието и пр. Има обаче
грехове, които предизвикват разрушения в другите. Как можем да възстановим тези
щети? Вършейки противното на това, което сме сторили.
• Бил
ли си несправедлив към някого? Трябва да поправиш неправдата.
•
Обогатил ли си се по нечестен начин? Трябва да извършиш равностойна
благотворителност.
• Убила
ли си дете чрез аборт? Непременно ще възкресиш убитото, като заченеш друго дете,
а след това, като следваш неотлъчно Божия закон за раждането.
Нека не се лъжем. Няма начин един грях да бъде простен,
ако е имало начин за изправяне, а не използван. Нека не бъркаме, вършейки
дребни дела, които не ни струват много. Не, ти няма да бъдеш опростена,
например, за ужасния грях на аборта, поръчвайки четиридесет Литургии или
кръщавайки десет деца. Внимавай, защото има твърде много залъгалки за твоята
съвест. Когато откраднеш хиляда, не можеш да възстановиш щетата, връщайки едно.
Още повече, когато откраднеш човешки живот, не можеш да го възстановиш,
давайки някакви пари за свещенодействия. Няма никакво значение колко молебени
ще направиш, нито колко деца ще кръстиш. Така ти няма да поправиш своето
престъпление. Докато не родиш други деца на този свят, ти няма да бъдеш
простена за престъплението на детеубийството. Ако вече си твърде възрастна, за
да имаш деца, тогава трябва да вършиш прещедри дела на любов към бедните деца
или към осиротелите, за да проличи колко е висока цената на ужасния ти грях.
Същото важи и за останалите грехове. Първата стъпка,
следователно, е отсичането на страстта и възстановяването на
щетите, които сме причинили, ако разбира се това е възможно. Освен това, трябва
смирено да се обърнем към духовника, който да прецени интензивността на нашата
борба с греха. Това е потребно не защото покаянието и изповедта не са достатъчни,
за да бъдат опростени греховете ни. Всички грехове биват простени посредством
Христовата кръв и сълзите на грешника. Но покаянието е правилно и истинно,
когато е съпроводено от смели решения.
2. Изповедта
е тайнство на Божията милост. Бог, но правило, би трябвало да ни съди.
Но, вместо да ни обвинява и съди, Той е милостив към нас. Неговата милост
надделява над съда и порицанието. Така, ако искаме наистина да бъдем помилвани
от Бога, трябва и ние да бъдем милостиви към другите. От всички дела, това,
което в най-висока степен показва действителността на нашето покаяние, е милосърдието.
• Първата
проява на това милосърдие е прощаването на другите. Ако ние не
прощаваме и Бог няма да ни прощава. “Съдът ще бъде безмилостен за оногова,
който не е показал милост: милостта бива похвалявана на съда” (Иак. 2:13).
В проповедта на планината Христос, Богът на милостта и
благодатта, посочи като основна предпоставка за Божието опрощение нашето
прощаване на братята ни. Бог не прощава на онези, които в сърцата си не
прощават на другите. Има християни, които биха понесли всяко покайно правило
от своя изповедник. Но има едно покайно правило, което отказват да приемат:
- Не
ме карай да му прощавам... Всичко друго бих направил. Но да му проговоря - това
не мога да направя. Не! Той ме унищожи. Не искам да го видя...
Такъв човек е изключено да бъде опростен. Упоритото
състояние на антипатия и враждебност е един от случаите, в които духовникът не
може да даде опрощение. Човекът, който отказва да даде любов, не е достоен за
любов. Бог го казва ясно и просто: “Защото, ако простите на човеците
съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците
съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат.
6:14-15).
• Милосърдието
обаче не е само опрощение и извинение. Милосърдието е отдаване и жертване
заради другия. Когато сме милостиви към другия, ние също биваме помилвани. Как
искаме Бог да не скъпи Своята любов към нас, и да ни дарява преизобилно със
Своята милост, когато ние скъпернически се въздържаме да откликваме на нуждите
на другите. Този, който не е милостив, няма да бъде помилван.
Св. Йоан Златоуст подчертава това, казвайки: “Покаяние без милосърдие е мъртво
и дребно. Покаянието не се издига нагоре по друг начин, освен с крилете на
милосърдието” (ЕПЕ 30,270).
3. Третият
плод на покаянието е този, който Бог дава като дар на грешниците, които се каят
искрено. Това е Царството небесно.
• Кой
получи наградата на оправданието в притчата за митаря и фарисея (Лук. 18:14)?
Този, който се каеше, митарят.
• Кой
се радваше на угоеното теле в притчата за блудния син? Този от двамата братя,
който се покая (Лук. 15:23), по-младият, блудният син.
• Кой
пръв придоби рая? Разбойникът, който се покая (Лук. 23:42).
Кой би очаквал от гнили корени да произлязат добри
плодове?! От корените на греха израстват плодовете на Царството небесно и това
става възможно именно в тайнството на покаянието и изповедта.
Двете
крайности
Никакво отчаяние
Отчаянието е едната крайност. Ако я нямаше Божията
любов, щяхме да сме отчаяни. Ако Божията любов бе ограничена, щяхме да сме
обезверени. Ако Божията любов не съществуваше редом с Неговата всесилност,
ние щяхме да имаме основание за всичко това. Но сега защо трябва да сме отчаяни?
Има ли грях, който Божията милост да не може да прости? Не! Не! Бог може да
прости всичко. “Няма грях, който да води до отчаяние” (Св. Йоан
Златоуст: ЕПЕ 30,306).
Преди да тръгнем да вършим грях, дяволът поставя пред очите
ни умалително стъкло, нравещо греха нищожно малък... Но когато съумее
да ни повали в греха, тогава поставя пред очите ни лупа. Тя показва
греха като нещо толкова голямо, че не може да бъде простено. И всичко това
дяволът върши, за да ни отчая.
Внимавай! Най-лошият враг от всички други изкушения е
този на отчаянието и обезверяването. Много често св. Йоан Златоуст акцентира
върху опасността от отчаянието. С много примери той окуражава грешника.
Характерни са думите му: “Има опрощение дори на греховете след кръщението,
ако внимаваме. И казвам това не за да ви направя безразлични, а за да ви предпазя
от отчаянието. Защото отчаянието причинява повече вреди от безделието” (ЕПЕ
30:104).
Надеждата в Божията милост се основава не само на
Неговата любов изобщо, а и върху Неговото дълготърпение. Бог е
дълготърпелив. Той не наказва грешника веднага. Бог винаги дава възможности за
промяна. Божието дълготърпение е едно от големите Му чудеса. Ако го нямаше
Божието дълготърпение, ако Неговата справедливост действаше на мига, никой не
би влязъл в рая. Никой няма да бъде спасен. “Господи, ако Ти забелязваш
беззаконията - кой ще устои, Господи?” (Пс. 129:3). Св. Йоан Златоуст отново
подчертава: “Ако наказанието дойде, за да възмезди, светът ще бъде погубен и
разрушен напълно. Ако Господ бе бърз в наказанието, Църквата не би придобила
Павел, не би спечелила такъв велик мъж... Божието дълготърпение е било
милостиво към всички нас, променило е всички нас и ни е преобразило. Когато
гледаш някой, който преди е бил пияница, а днес е постник, който преди е бил
богохулник, а днес - богослов, някой, който е осквернявал устните си с
безсрамни песни, а днес освещава душата си с химни, въздай хвала на Божието
дълготърпение, и прослави покаянието. Виждайки тази чудесна промяна, кажи: Тази
промяна е плод на силата на Всевишния".
Бог чака. Той има силата да чака нашето покаяние и
обръщане. По същия начин, както докторът чака абсцеса да узрее, за да
извърши спасителната операция. Това е, което Бог прави с нас. Бог не извинява
греховете, а чака сякаш узряването на греха. Когато плодът на злото узрее и
изгние, той пада от дървото. Някога така ще се откъсне от нас и страстта.
Внимавай само да не стане късно. Разбира се, за Бога
никога не е късно. Но за нас понякога става късно. Бог е бърз в изграждането
и бавен в разрушението. Това ще рече, че при Бога не е така, както
е при човека. Човекът бързо руши и бавно изгражда. Бог бързо устройва душите,
но забавя наказанието им.
Какво казваш? Бог не вижда? Бог не чува? Всичко, което
правим - вижда, всичко, което казваме - чува, всяко наше действие - забелязва.
Но не бърза в гнева. Бог бърза в любовта. Бавен, дълготърпелив е
Неговият гняв. За Бога на първо място се отнасят думите на Господния брат
Яков: “И тъй възлюбени мои братя, нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен
на говорене, бавен на гняв” (Иак. 1:19).
Един пример за изграждането и разрушаването ни
дава безсмъртният Златоуст: “В света на човека сградите биват строени дълго
време. Нуждаем се от много време, докато построим своя дом. Но ако за строежа е
нужно много време, за разрушението му е потребно малко. В случая с Бога става
обратното. Когато строи, строи бързо. Когато разрушава, руши бавно” (ЕПЕ
30,256- 258).
Без самозабравят
Отчаянието е едната крайност. Другата е самозабравянето.
В случая с първата имаме свръхчувствителност. А в другата - безчувствие.
Християнинът не е свръхчувствителен, че да бъде разочарован от своите
грешки, нито е безчувствен към мръсотията в себе си, че да не се стреми към
очистване. Християнинът върви по средния, царския път, който е чувствителност,
съчетана с надежда.
Бог поощрява, но не и тези, които злоупотребяват с
Неговата щедрост, дълготърпение и превръщат греха си в правило.
Паралелно на отчаянието е леността, духовната
апатия и безразличието за бъдещето, за бъдещето ни във вечността. Леността
остави пет от девиците извън сватбата (Мат. 25:1-13).
Теоретично, леността не отхвърля покаянието. Тя го
приема и допуска. Но не прави нищо, за да го приложи тогава, когато е необходимо.
Така покаянието не може да въздейства своевременно. Покаянието не е вечнозелено
дърво. То е като дърветата, които раждат плодове само в определен период
от годината. Нашият живот има два периода: кратък, който е ограничен в
настоящия живот и продължителен - в другия живот, в безкрайната вечност. Покаянието
е безполезно в другия живот.
Всички в ада се каят. Но какво могат да направят с това
покаяние? Неговият срок е изтекъл. То е като лекарството. Ако срокът му
на годност е изтекъл, вместо да облекчи, то ще утежни положението. Със смъртта
изтича срокът на годност на лекарството, наречено покаяние. В другия живот
тези, които не са се покаяли в този живот, биват измъчвани от мисълта за своите
грехове, от спомените за тях, от разкаянието, което не може да бъде ефективно
там.
• Самозабравянето
и леността се дължат на лошата преценка за Божието дълготърпение.
• Те
се дължат изрично на нашата самоувереност, че сме безпогрешни.
• Те
се дължат накрая и на хората около нас, които никога не ни казват истината, а
ни превъзнасят. Те никога не бият звънеца, за да се събудим и дойдем на себе
си. Господ винаги подчертава “бързайте”! Светите отци постоянно ни говорят за
същото. И св. Йоан Златоуст, от своя страна, ни говори за благовременното и
ненавременното покаяние: “След напускането ни на настоящия живот покаянието
престава да е валидно. Богаташът от притчата (в другия живот) се каеше и
изповядваше, но нямаше никаква полза. Ненавременно (и безполезно) било
покаянието му. Девиците също искали да поправят грешката си, но било късно...
Тук, в този живот, да очистим греховете си, за да имаме дръзновението на
страшната подсъдима скамейка при съда” (ЕПЕ 5,262).
Сега да очистим греховете си, за да си осигурим блаженството на вечните блага.
За кукичката на покаянието
Заключението за двете крайности е:
• Когато
извършим грях, да не се отчайваме.
• Когато
мислим, че всичко ни е наред, да не се възгордяваме, а да внимаваме. Днес
всичко върви добре, но утре, ако не внимаваме, ще пробудим отново зверовете на
страстите, които ще ни разкъсат.
Великият проповедник на покаянието, св. Йоан Златоуст,
обобщава идеята за двете крайности: “Не трябва да се отчайваме, когато сме
съгрешили, нито да се самозабравяме, когато всичко върви добре. Но когато се
подвизаваме в добродетелите, да гледаме да не паднем в леността си. И когато
съгрешаваме, да бързаме да се покаем” (ЕПЕ 30,110).
Бог е готов да ни освободи от съда, ако признаем в
покаяние и изповед нашите грехове. Всички знаем разказа за онзи цар, който посетил
затвора с намерението да помилва един осъден за тежко престъпление. Попитал в
килията един осъден доживот:
- Какво
си направил, за да попаднеш тук?
Той му отговорил:
- Нищо,
царю. Жертва съм на клевета. Друг беше, а осъдиха мен. Аз съм най-добрият
човек.
Царят отминал и пристъпил към съседната килия.
- Ти
какво направи? Защо те затвориха?
- Неправосъдието
на съдиите, царю мой, това ме доведе тук. Аз съм невинен. Проклети да са онези,
които ме осъдиха с измама.
Царят обиколил много килии. Още не бил заповядал
освобождаване за никой от осъдените с тежки присъди. Накрая стигнал до една килия,
където затворникът бил осъден за ужасни престъпления.
- Какво
си направил? Защо си тук?
- О,
царю, аз съм най-лошият човек. Заслужавам много по-тежка присъда от тази,
която ми е дадена. Аз съм ужасен. Толкова ниско съм паднал, че не съм достоен
да погледна нито теб, нито друг човек...
Тогава царят се обърнал към стражаря и му казал:
- На
този давам своето благоволение! Отворете килията му. Свободен е!...
Защо се опитваме да извиним неизвинимото? Защо се правим
на невинни, след като сме виновни в безброй грехове? След като сме достойни
безброй пъти за ада, защо показваме като действителна несъществуващата ни
невинност? Това предизвиква гнева на Бога, Който е единствен без грях: Бог,
Който за нас е Бог на милостта и благодатта.
Благодат!
• Благодат
за грешника, който признава своята вина!
• Благодат
за грешника, който не оправдава своя грях!
• Благодат
за грешника, който вярва в благодатта!
• Благодат
за грешника, който плаче и се изповядва!
• Благодат
за грешника, който вярва, че гъбата на Божията любов ще изтрие всичките му
прегрешения, защото е потопена в Кръвта на Бога.
Благодат! На нея се крепи изповедта.
Каква велика сила има покаянието и изповедта! То е като рибарска
кукичка, която улавя и изтегля дори големите риби от дъното на греха,
водейки ги към кораба на спасението, към Църквата на милостта, към Ноевия
ковчег на любовта. На тази кукичка, която виси от кръста на Христос са били
уловени много големи грешници, станали впоследствие светци.
Дано тази кукичка улови и нас, и всички в Христа Иисуса
наши братя. За силата на покаянието св. Йоан Златоуст казва: “Колко силно е
словото (на покаянието). Кукичката проникна и направи роба войник, а
глината - злато. Кукичката проникна “и веднага той се изправи и изповяда”. От
дълбините на лукавството бе издигнат във висините на добродетелта” (ЕПЕ 34,
444).
Нека прославим Бога за големия дар на изповедта, който
ни е дал. Нека Му принесем изповед за изповедта. Думата “изповед” не означава
само изговаряне на нашите грехове. Тя има значение на славословие на
Бога. “Славете Господа, защото Той е благ, защото милостта му е вечна” (Пс.
117:1). Този двустранен характер на изповедта подчертава и св. Йоан Златоуст: “Значението
на изповедта е двойно, т.е. признаване и разкаяние за нашите грехове и
благодарност към Бога” (ЕПЕ 5,440).
• Благодарим
Ти, Господи, Боже на милостта и благодатта, за Твоите дарове към грешниците,
за покаянието и изповедта.
• Благодаря
Ти, Господи, и аз грешният, че ме удостои да представя, по някакъв, със сигурност
блед начин, кукичката на покаянието. “Ще (Те) славя, Господи, от все сърце, ще
възвестявам всички Твои чудеса” (Пс. 9:2).
Вместо послеслов
Изповядването на
греховете
Двете изповеди
Църквата е дала званието изповедник на малко
светци. Няма високо звание без покритие. Званието “изповедник” има покритие в
другия, вечния живот. Изповядването ни отваря небето. Сам Господ ни уверява:
“Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец
Небесен” (Мат. 10:32).
Изповядването означава даване на свидетелство за вярата,
свидетелство за Иисус Христос винаги, пред когото трябва, както
трябва и когато трябва. Обикновено това изповядване липсва тогава,
когато липсва едно друго изповядване.
• Едно
е изповядването на Бога. Аз изповядвам и заявявам вярата си в Него.
• Друго
е нашето изповядване. И тъй като Бог е величието, а аз съм нищета, затова първото
изповядване има отношение към величието и съвършенството на Бога, докато другото
засяга моята нищета и нечистота.
Първото е изповядването на Вярата. Другото е
изповядването на живота. Когато говоря за моята вяра, аз говоря за
чистотата и красотата. Когато говоря за моя живот, аз описвам нечистотата и
грозотата. Едната изповед е на Бога, а другата - на човека.
И двете изискват
смелост
• Първото
изповядване е свидетелство. Изисква слово и кръв. И двете
са имали светците изповедници. С кръвта си те подпечатвали своите слова,
своето изповедание. Свидетелството става мъченичество.
• Другото
е изповедта. Изисква покаяние и сълзи.
И двете изповядвания осигуряват спасение. Кръвта на
светците и сълзите на грешниците - и двете предполагат изповед.
И двете изповядвания изискват едно и също нещо, една и
съща добродетел - смелост. Ние се възхищаваме от мъчениците, които пред
земните властелини изповядвали Христос, но се възхищаваме и от бл. Августин,
който имал смелостта да засвидетелства греховете си пред целия свят в своите
“Изповеди”.
Съвременният християнин, за нещастие, се срамува. Той се
срамува от хората и не свидетелства за безгрешния Христос. Срамува се обаче и
от духовника си и не изповядва себе си, грешника. Греховният срам прегражда
пътя и за двете изповеди.Герой е човекът, който изповядва чистите небеса на
нашата вяра, но герой е и този, който с разкаяние показва нечистотата и
нищетата на душата си.
Без второто изповядване на греховете, първото няма
необходимата сила. Някога на един светец му предстояло мъченичество. Той изповядал
Иисуса Христа. В последния момент обаче изгубил венеца на мъченичеството, уплашил
се и се отрекъл от Христа. Защо? Защото някакъв грях, който той не считал за
такъв, бил все още вътре в него. Той още не го бил изповядал.
Този, който не изповядва грешките си, той не
изповядва и догматите на Православната вяра.
Откриването
Ако се крием от духовника си, ще крием и Иисус Христос в
обществото.
Представете си човек, който е покрит с рани, кървящи
и гнойни. И вместо да ги покаже на лекаря, той старателно ги прикрива с красива
дреха. Представя се за здрав и чист, без да е такъв. Какво печели? Лицемерието
му го води към смърт.
Ние сме покрити с рани. Изпоранени сме от греховете си.
От какво имаме нужда? От покривалото на лицемерието и фалшивото благочестие,
от това да се правим на светци, или от това да открием раните си пред
духовника, който ще ги излекува? Със сигурност от полза ще бъде да разкрием
раните си. А разкриването става, когато изповядваме греховете си.
Иначе е сигурно, че някой ден всичко скрито ще бъде
открито и изобличено. Всички наши неизповядани грехове - и малки, и големи - ще бъдат открити пред ангелите и светците
в страшния ден на Божия съд. Ако съумеем навреме да открием греховете си пред
един единствен човек, пред нашия духовник, ние ще избегнем
изобличението, което Сам сърцеведецът Бог ще направи пред цялата вселена. Откриването
там означава наказание. Откриването тук означава спасение.
Само този, който изповяда своите грехове открито, се
очиства. Това потвърждава евангелистът Йоан: “Ако изповядваме греховете
си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка
неправда” (1 Йоан 1:9).
Светците не се срамуват!...
Изповядването на греховете е отличително качество на
всички светци.
• Давид
не се срамувал да изповяда големите грехове, които извършил - прелюбодеянието
и убийството. Той ги изповядал със сълзи.
• Павел
не се срамувал да изповяда открито в боговдъхновените си послания своя
голям грях: “Гоних църквата Божия” (1 Кор. 15:9). Изрекъл тези думи без следа
от самооправдание. Изрекъл ги с дълбоко смирение и ясно съзнание. Кой
бил човекът, изповядал толкова голям грях? Този, който бил достигнал предела на
светостта! Орелът, Павел, считал себе си за червей. А ние, истинските червеи,
се считаме за орли!
В нашето православно богослужение има една книга, която
е пълна с изповеди на грешници. Човек трудно може да си представи, че всички
те са написани от свети химнографи. Става дума за Октоиха. Тази книга е
с ежедневна употреба в нашите храмове.
Осемте гласа за всеки ден са изпълнени със стоновете на
грешниците, които се молят за великата милост на състрадателния Господ. Покайните
сълзи носят покой и молитва. Ето защо тази книга е наричана в Гърция
“Параклитики” (Молитвеник).
Нека предположим, че имаме две неща. Едното е диамант,
но обвит в мръсно парче плат. Другото е кутия, украсена със златни орнаменти,
но пълна с мръсотии. Кое от тях ще изберете? Разбира се, че първото.
• Грешникът,
който изповядва своите грехове е дрипа, която обаче крие в себе си диаманта
на покаянието. Този диамант и кръвта на мъченичеството блестят под лъчите на
Триличностния Бог.• Християнинът,
който се прави на благочестив и крие своята греховност, не изповядва своите
грехове, прилича на златна кутия, пълна с мръсотии.
Изповедите
в Октоиха
Ще приложим тук няколко текста от тропари и песнопения от
Октоиха, от една само седмица.
• Имаме
достойно име. В действителност сме станали играчка на два звяра. Както
котката си играе с мишката, по същият начин тези два звяра си играят с нас и
постоянно ни правят за смях. Единият е развратността, а другият - високомерието.
Това изповядва светият химнограф: “Достойното и благочестиво име изоставих и
станах един майстор на разврата и високомерието. Така се озовах разкъсан между
два звяра, воюващи с мене...” (Петък, на владеещия глас).
• Грешникът
е паднал в дълбока яма. Чувства се на дъното. Остава едно: Христос да
протегне всесилната Си ръка и да го извади на повърхността. Това именно
изповядва химнографът в друго песнопение: “В дълбокия ров на греха съм
паднал, преблагий Годподи, както Йона в утробата на левиатана. Издигни ме от
разрушението и спаси ме, Човеколюбче! (Вторник, на владеещия глас).
• Прахосник
е всеки грешник, който пропилява лекомислено Божията харизма. Той става
зависим от удоволствието и роб на греха. Ето как това е изповядано в едно друго
песнопение за същата седмица: “Като нов блуден син се чувствам. Живях в
нечестие на земята и на жаждата за удоволствия се подчиних” (Вторник,
на владеещия глас).
• Този,
който постоянно замърсява и покварява земята, морето и въздуха, това е грешникът,
това съм аз, Христе. Прости ми! Така изповядва, въздишайки, светият химнограф:
“Станал съм за смях, станал съм за срам на човеците, ридание на праведниците,
вопъл на ангелите. Замърсил съм въздуха и земята и водите, защото съм опетнил
тялото си, замърсил съм душата и ума си с незаконни действия и се оказах враг
на Бога. Смили се над мене грешния, Господи!” (Стихира на вечернята.
Понеделник, на владеещия глас).
***
Светците смело изповядвали Иисус
Христос, Богочовека и нашия Спасител. Те не се интересували от последиците на
своята вероизповед, от мъченията, които следвали. Те вече били изповядали
своите грехове. С тази изповед те ставали чисти. “Нека държим неотклонно изповеданието
на надеждата, защото верен е Оня,Който се е обещал” (Евр. 10:23).
Ако една тръба е запушена, какъв звук би могла да
произведе?
Изповедта е военна тръба. Абсолютно необходимо в нашето
време е тя да бъде чувана постоянно. Това е единственият начин да бъдат
пробудени хората. Но тръбата на изповядването, на проповедта, на
свидетелството, на поучението трябва да бъде чиста. Понякога нечистото сърце
запушва устата.
Нека почистим тръбата отвътре, да почистим сърцето си с
искрено покаяние и изповед, за да имаме способността и дръзновението да говорим,
доколкото сме в състояние, и дадем с гласа си свидетелство за Господа
Иисуса в нашето време.Архимандрит Даниил Аеракис
КОГА
И КАК ДА СЕ ИЗПОВЯДВАШ
гръцка, първо издание
Мариян
Стоядинов, превод Тодор Тодоров, редакция
ISBN 954-493-003-5 Печат ВУЛКАН 4
На корицата
ЦЕЛТА НА ТАЗИ КНИГА е да отведе нашите съгрешни братя при
радостта на изкуплението, вървейки по пътеката на скръбта по Бога, по пътеката
на покаянието. Покаянието очиства греховете ни, заради които е пролята
изкупителната кръв на Богочовека Иисус Христос. Св. Йоан Златоуст ни казва: “Съгрешил
ли е някой? Когато почувства болката от покайната скръб, тогава започват да се
изчистват греховете му” (ЕПЕ 23,474).
Тъй като авторът на тази книга също е грешен (и дори
чувства, вярвайки в думите на Павел, че е “пръв сред грешните”!), затова и тази
книга не е написана, за да заклеймява и жигосва грешниците, а със съчувствие
към тях. Когато някой наш роднина се разболее, ние веднага го водим при
лекар. Толкова наши роднини, наши братя в Христа, боледуват духовно. Лекар има:
това е Иисус Христос. Лечебница има: това е Църквата. Лекарство има: това е
кръвта Христова. Приемна за ранения грешник има: това е изповедта. Не сме ли
длъжни тогава да увещаваме своите братя, да не пропускат тази благоприятна
възможност, наричана изповед?
ISBN 954-493-003-5