“Бог пръв зове човека. Дали човек забравя своя Създател, или се крие далеч от Неговото Лице, дали той тича след идолите си, или обвинява божеството, че го е изоставило, Живият и Истинският Бог зове неуморно всеки човек на тайнствената среща в молитвата. Това действие на любовта на Бога, Който е верен, е винаги първо в молитвата, действието на човека е винаги отговор. Както Бог се открива постепенно на човека и открива човека на самия него, молитвата се явява като взаимен призив, драма на Завета. Чрез думите и делата тази драма обвързва сърцето. Тя се разкрива през цялата история на Спасението.“[1]
Библейската праистория разкрива началата на молитвата – Бог призовава човека. Аврам отговаря на Бога и Избраният народ присъединява към тази молитва, приемайки близостта на Бога и любовта на Създателя. Божият народ е роден в момента, когато Бог за пръв път му е отправил своето слово и цялата история на Божия народ е продължение на този диалог с Бога. Историята на Израел е история на откровението, история на диалог – на молитва.
Цялата история е проникната с Божиите дела, с Неговото милосърдие, но и с греховете на народа. Всички по-важни моменти на тази история са влезли в молитва, станали са молитва: избиране-призвание, освобождение от Египет, завет на планина Синай, пътуване през пустинята, влизане в обетованата земя, победа над враговете, робство, връщане и обнова... Всичко това се намира в молитвата на Божия народ: молитва на прослава, на благодарение, на молба, на разкаяние... За израилтяните молитвата е учителка на живота. И затова е разбираемо защо в еврейския език в Стария завет има повече глаголи, с които се изразява понятието да се молиш; има също и повече съществителни които означават понятието молитва.
Ако погледнем на етимологично – филоложкото понятие "да се молиш" ще разкрием една част от богатството което е записано в Стария Завет:
- Атар е в еврейския език основният глагол, който означава да се молиш. В хифил (падеж в еврейски език) (хе'етир) означава да се молиш към Бога (молитва на прошение), а в нифил това означава да позволиш от някой да си молен, някой да моли от теб;
- пиллел се използва често в Стария Завет (около 60 пъти), а това означава да решиш нещо, да определиш нещо. От този глагол идва съществителното тефилах, което в еврейски език означава молитва. Тефилах може да бъде и молитва на култ и вън от култ. Много псалми просто се наричат тефилотх Давид, молитви на Давид;
- ша”ал означава да искаш (Втор 18:16; 3 Царств.3:5.10.11; Ис.7:11; Зах. 10:1 Пс. 2:8; 70:5; 26:4; 104:40);
- ханан означава да молиш от Бога Неговото благоволение, за благодат и помилване (Втор. 3:23; 3 Царст. 8:33.47.59; 9:3; Пс. 29:9 …). Съществителни които произлизат от този глагол: тахануним и хехина, означават особено жарка, силна молитва, молба, заклинание, което се произнася гласно или чак с плач (Пс. 28:2; 31:23; 130:2 и др.);
- кара”- означава да викаш, да призоваваш на помощ – тук разбираме гласна молитва (често в Псалмите);
- 'анах означава да ридаеш.
- хиллел[2] означава да славиш;
- сабах означава да честваш, да славиш;
- зиккер означава да си спомниш;
- ядах означава да славиш, да признаваш;
- шир значи да пееш;
- аннах означава да пееш, да опееш;
- зиммер означава да свириш, да удряш в струни (използва се особено в псалмите);
- хищахве означава външно поведение на молещия се, а това означава:
- да падаш на колене на земята, да се покланяш до земята на Бога (Бит. 18:2; 19:2; 22:5...);
- да паднеш на колене или да преклониш колена (Пс. 21:30; 72:9);
- да сложиш главата си между коленете (3 Царств. 18:42).
Молитвата на Израел е вкоренена в историята. Тя е насочена и към историческия Божи план, защото човек, тръгвайки от онова, което е било и това, което се случва сега, моли от Бога интервенция в сегашния момент, Божието спасение да бъде дадено на земята. Молитвата на отделния човек има съществените характеристики на молитвата на общността, защото и молитвата за личните неща често се позовава на исторически лица (Авраам, Исак, Яков...) и на исторически събития за народа. Така че лични паслми могат да се превърнат в молитва на общността. Сигурността и силата на молитвата са имали своето основание в Божиите дела, които са направени в полза на Неговия народ.
Постоянната и непроменлива Божия любов, която се е проявила към народа, дава сигурност на всеки отделен човек (като такъв който принадлежи на народа) че е обичан от Бога, а това означава че ще бъде изслушан.
1.1. Главни характеристики на молитваТА на БожиЯ народ
„Сърцето е домът, в който съм, където живея То е нашият скрит център, неуловим за разума и за ближния; единствен Духът Божи може да го опознае. То е място на решението в дълбините на психическите ни способности. То е място на истината, където избираме живота или смъртта. То е място на срещата, понеже по подобие на Бога ние живеем свързани: то е място на Завета”[3].
1. Начин на молитвата
В Стария Завет молитвата е насочена директно и единствено към Яхве като Бог на Завета, Бог който е верен, Когото с доверие наричат "мой Бог", "моя канара", "мое прибежище", "моя крепост".
Молитвата е кратка, но честа. Общо взето, не е било учтиво, даже е било забранено много да се говори в присъствие на видните хора и затова и пред Бога малко са говорили, а много са слушали. Дълги молитви с много думи, с повтаряне с думи които не се разбират и ако се повтаря една и съща молба няколко пъти, според разбирането на библейския писател лишава от нужното доверие в Бога като Отец, а това доверие би трябвало да се проявява в молитвата. „В събрание от по-стари много не говори, и не повтаряй думите в молбата си. “ (Сир.7:14), "Не бързай с езика си, и сърцето ти да не бърза да изговаря думи пред Господа: защото Бог е на небето, а ти на земята; затова думите ти да не бъдат много. (Екл. 5:1).
Разбирайки Бога като Цар евреите са смятали че молитвата трябва да е на висок глас, защото тихата молитва е била знак на недоверие и знак на неуважение. И поради това израелтянинът вика, призовава, ридае, докато не изнемогва от викове.
Молил е за материални блага: дълъг живот, здраве, богатство, а от духовните добрини той е молил за прошка на греховете с убеждение че Бог не изслушва грешник. Водачи са молили особено за мъдрост, а най-вече царе. Тук не трябва да забравяме, че човекът на Стария Завет още няма познания за задгробния живот – за това за пръв път ще се говори в книгата на Йов.
В робството Израел се връща към вътрешната молитва – медитация, разкривайки истинската красота на Яхве: народът отново има опит за присъствие на славата на Бога между своя народ който е без храм и без синагоги. Народът познава, че Небето е главно място на пребиваване на Бога. ,,.. тогава чуй от небето, от мястото на Твоето обиталище, молитвата и молбата им, стори, каквото е тям потребно; и прости на Твоя народ, каквото е съгрешил пред Тебе..." (3 Царст. 8:49-50). Именно по това време, между народа, най-добре е описан образът на Месията. Пророкът говори за Месията: "Ликувай от радост, дъще Сионова, тържествувай, дъще Иерусалимова: ето, твоят Цар иде при тебе, праведен и спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница." (Зах. 9:9).
Едва след връщане от робството във Вавилония за пръв път се явяват ангели като тези които са посредници в молитвата (виж Зах. 1:12; Йов. 5:1; Дан. 12:1; Тов. 12:15).
2. Места за молитва
При източните народи, които са имали своето естествено пребиваване в пустинните части, особено привилегировани или свети места за молитва са били: планини (възвишения) защото са близо до Бога, след това гори (тоест някои дървета) като оазиси, след това извори или някои други красоти на природата които са предизвиквали удивление. Всичко това е имало значение за еврейския народ, който се е молил в къщи и на всяко място, но ударение, от самото начало се слага върху избора на место, с което е свързано явление на Бога, места където Бог се е явил или е дал някакъв знак, започвайки от патриарсите: Авраам: ,,И съгради там жертвеник на Господа" (сравни Бит. 12:6-8), Мойсей (Изх. 20:24)…
Когато са ходили през пустинята, светото място на редовна среща с Бога и място на търсенето на Неговата воля, място на молитва и благослов е била скинията на събранието в която е бил съхраняван ковчегът на Завета.
След пристигането в Обетованата земя привилегировано място става храмът [4], а след това синагогите. Богу молитвени места са били изграждани винаги на планини.
Планината и при езическите народи е била место където пребивават боговете. В вавилонската митология раждането на големи богове е на Планината на света или в Източната планина, където се ражда слънцето и където един ден в годината боговете са се срещали и са взимали решение за съдбата на света. На Изток е планина Сафон, където е бил тронът на Ваал. Гръцките богове, разбира се с Зевс начело пребивават на Олимп.
За евреите света планина е Сион, защото Бог е избрал планина Сион: ”избра коляното Иудино, Сион планина, която възлюби.” (Пс. 77:68) За ,,Светата планина" или ,,Планината на Бога" се пее в молитва.
След като народът е дошъл в Ерусалим, цар Давид решава да построи храм на Яхве, а на това Бог се противопоставя: „ти ще Ми съградиш дом, за да живея в него,
когато Аз не съм живял в дом, откак изведох синовете Израилеви из Египет, и доднес, но преминавах в шатра и в скиния?” (2 Царст. 7,5-7) Бог желае народът да запази обичаите на пустинята, да запази чувството на странник, който преминава по Земята. Имало е голяма опасност народът да види обичаите на околните народи и да въведе техните обичаи. Затова пред евреите Бог хвали общността на Рекав, която се намира в дома на Яхве, защото е останала вярна на заповедта, която е приела от своите отци: „през всички дни на живота си живейте в шатри, за да проживеете дълго на тая земя, дето сте чужденци. " (Йер. 35:7).
Все пак израилтяните са построили храм, но именно този Храм е станал техният голям проблем, защото със своя разкош заместил Бога, давал им сигурност, че на тях нищо не може да се случи, и по този начин не са обръщали повече внимание на Бога, на живота, на Словото Божие. А Бог чрез пророците предупреждава (Йер 7:11-12-15; 26:4-6), така че на края осъществява своите предупреждения – Храмът е разрушен, а народът е отведен в робство.
След връщане от вавилонското робство израелтяните искат да подновят храма който е разрушен, но пророкът се противопоставя на това (Ис. 66:1). Това, което Бог иска да каже на човека, е – ти си храм! Много хора са искали да се приближат до това разбиране, че най-големият храм Божи е самият човек. На своите съвременници Исус ще каже: ”разрушете тоя храм, и в три дни ще го въздигна" (Йоан. 2:19).
Но, въпреки всичко Храмът е останал център на набожност: в Храма се празнуват празници и се принасят жертви, благодарност, плаче се за своите грехове, въпреки че евреите няма никога да забравят, че главното място на пребиваване на Бога е на Небето. (3 Царст. 8:27-30). И въпреки голямото предимство на Ерусалим и на Храма молитвата никога не е била свързана само с това място. Израилтянинът е знаел, че Бог се намира навсякъде: чува молитвите в Египет, както и във Вавилон, изслушва молитвата на Илия в Сарфата Сидонска или в земята филистииска.
3. Времето на молитва
Класическото време за дневна литургическа молитва която са правили свещеници и левити, е сутрин и вечер, време, в което в Храма се е принасяла сутрешна (евр. олат тамид) и вечерна (евр. ле-минхах) жертва (сравни Числ. 28:2-8; Изх. 29:30-42; 1 Парал. 23:30; 2 Парал. 29:25; Ездр. 3:3; 9:5; Неем. 11:22; 12:24), но много често е била присъстваща и цялата общност.
Издигнати дни в годината са били: празници и съботи.
Що се отнася до личната молитва, в книгите на Стария Завет, по отношение на време, тя не е определена. Единствено в книгата на Даниил намираме че ,, Тогава тия люде издебнаха и намериха Даниила, че се моли и че проси милост пред своя Бог; “три пъти на ден се моли със свои молитви" (Дн. 6:13). Вероятно става дума за „вечер, утро и на пладне " как се казва в книгата на Псалмите – „Вечер и сутрин и на пладне ще моля и ще викам, и Той ще чуе гласа ми” (Пс. 54:18).
В Деяния на апостолите имаме точно определено време за молитва: „трети час през деня"[5]5 (Деян. 2:15), а след това ,,Петър около шестия[6] час се качи на плоския покрив на къщата да се помоли" (Деян. 10:9), и „Петър и Иоан заедно възлизаха в храма в деветия молитвен час. [7] (Деян. 3:19).
Както можем да разберем от Псалмите, и за личните молитви, сутрешното и вечерното време е най-подходящо. Утрото е особено време на възклицание, на прослава и на надежда. „Аз пък ще възпявам Твоята сила и от ранни зори ще прогласям Твоята милост, защото Ти ми беше защита и прибежище в деня на моето нещастие. (Пс. 58:17) (виж още 88:14; 92:3; 5:4), докато вечерта е представена като време на мъка, терзание, опасност „вечер настъпва плач, а сутрин - радост. (Пс. 30:6), това е време на тъма и на мрак, което за древните народи има несравнимо по-силно значение (Пс. 18:29). Нощта крие опасности и е символ на страха.
Освен за сутрешна и вечерня молитва в Стария завет много се говори и за молитва през нощта. Нощната молитва е също и нещо превъзходно: „ръката ми нощем е простряна и се не уморява; душата ми се отказва от утеха. … припомням си моите песни нощем, беседвам със сърцето си, и духът ми изпитва: … (Пс. 76:3.7), „Господи, Боже на моето спасение! денем и нощем викам пред Тебе: да влезе пред Твоето лице молитвата ми; наклони ухото Си към молбата ми” (Пс. 88:2), и на други места (виж Пс. 118:55.66; 62:6; 41:9; 133).
Израилтянинът приема утрото като начало на нов живот – защото сънят се смята като някакъв вид на смъртта, на отсъствие. То е нов дар на живот, който предизвиква благодарност. Нощта е символ на всичко черно в живота и затова израилтянинът иска тези моменти да ги победи с Яхве, да изгони злото. Иска да надмине това зло, което според тяхното разбиране идва през нощта, чрез тъмнината. От друга страна именно нощта е най-често благоприятен случай, когато Бог се явява в сънища. Нощта е време на среща и на дискретност...
4. Положението на тяло в молитвата
За да изразят отношението си към Бога израелтяните, както и всички други източни народи Бог използват понятието абад, а това означава „да бъдеш слуга” или „да бъдеш роб”. Но за израилтянина това понятие не е нещо срамно, а напротив да бъдеш слуга на Яхве е чест, израз на дълбоко приятелство.
Понятието което се използва за Бога е баал, тоест „господ”, „господар”. То е извор на дълбока почит, която прониква всеки молещ се човек.
Израелтянинът влиза в светилището с боси крака и със задължение за обредно миене – крака, ръце... – и това представлява „очистване” от греха (сравни Изх. 40:30-32) като по този начин се отдава служение на Яхве. Бог в среща с представител на Божия народ говори: „събуй си обущата от нозете” (Изх. 3:5; Иис. Нав. 5:15). Това е нещо важно, не само за да не се профанира светостта на мястото с някакви езически елементи, но за да се засвидетелства по този начин собствената бедност и служение на Бога.
Положението на тялото на молещия се пред Бога човек може да е различно:
a) поклон с лице до земята е начин, при който в присъствие на Бога човек пада на колене и с челото се докосва до земята (Битие 18:2; 19:1; 22:5), и така показва пълно предаване и предоставяне на Бога;
б) пълно простиране на земята по време на молитва, изцяло предава своята немощ (Иис. Нав. 7:6; 2 Парал. 29:28; Йудит 9:1);
в) заставане на колене – коленичене (3 Царст. 8:54; Ез. 9:5; Дан. 6:11);
г) да стоиш прав говори, че човек е готов за молитва (1 Царст. 1:9.26; Йер. 18:20), а също и знак на почит към някой, когото смяташ за виден: "Пред побеляла глава ставай" (Лев. 19:32); Йов говори: „Когато излизах пред градските порти и слагах седалището си на стъгдата, - младежите, като ме зърнеха, отдръпваха се, а старците ставаха и стояха" (Йов. 29:7-8). Когато се прави жертва и когато човек стои прав това говори за почит;
д) седящ (позиция на съсредоточение): “И отиде цар Давид, застана пред лицето на Господа, и се помоли...” (2 Царст. 7,18);
е) наведен към земята с лице между коленете " Ахав отиде да яде и да пие, а Илия се изкачи на връх Кармил, наведе се към земята, тури лицето си между коленете " (3 Царст. 18:42);
ж) разтворени ръце въздигнати към небето често придружават всяка молитва (Изх. 9:21.33; 3 Царст. 8:22.54; Из. 1:15). Псалмистът говори: ,,цял ден виках към Тебе, Господи, протягах ръце към Тебе" (Пс. 87:10);
з) вдигане на ръцете към Ерусалим, Храма или Светилището (3 Царст. 8:38.44.48; Дан. 6:11). ,,Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия Твой храм" (Пс. 27:2); "Дигнете ръце към светилището и благословете Господа " (Пс. 133:2);
и) песни, танци, пляскане с ръце за да покаже своята радост и благодарност към Бога израилтянинът пее, танцува, удря с ръце и с най различни инструменти ... (2 Царст. 6:5; Пс. 26:6; 32:3; 46:2; 97:8; 150...). Когато е тъжен, в нужда, нещастен, израилтянинът плаче, пости, облича се във вретище, на главата си слага пепел, удря се в гърдите... (Иудит. 20:23.26; 1 Царст. 1:10; 7:6; 2 Царст. 12:16.22; 3 Царст. 21:27; Хош. 7:14; 12:5; Йоил. 1:14; 2:12)...
Всички тези жестове не само че изразяват вътрешно предаване, но служат и за усилване на ревността на молещия се човек.
5. Отношението между молитва и литургически култ
За древните народи, жертвата сама по себе си, е била съвършен култ, независимо от това дали е била придружена с молитва. В Библията най-древните жертви намираме още при Авел, Каин и Ной, а те са принесени без молитва, като благодарност, в която човек споделя дарове с Богa изгаряйки ги, така че да станат невидими, и по този начин приемливи за Бога. Но, с течение на времето у израилтяни се утвърждава убеждението, че жертвата трябва да е придружена с молитва. А още повече че жертвата е била принасяна на свято место и това свято место е давало по-силно усещане за близост до Бога, а постепенно е нараствало съзнанието че трябва да се обърнат към Него с думи.
Вече Авраам издига жертвеници и принася жертви на местата на явленията на Бога, призовавайки името на Яхве (сравни Битие 12:8). Един от най-светите ритуали на избрания народ предписва, че на Яхве се принасят първите плодове с молитва, която е едновременно благодарност и изповядване на вярата (виж Втор. 26:1-15). Но, малко по малко в Израел тази практика била забравена и дошло време, когато на жертвата се гледало само като на нещо външно, свързано с култа – поставя се ударението само на външното, без да е придружено нито с молитва, нито с покаяние. Въпреки че пророците много силно атакували обичаите на култ, който е станал без съдържание – станал е празен, народът оставал 'твърдоглав'. И именно по това време настъпва робството. Тъй като по време на Вавилонското робство няма нито жертвеник, нито възможност да се извършват външните обреди, молитвата става по-важна от самата жертва която представлява външен обред: „Жертва и принос Ти не пожела; продупчи Ми ушите всесъжение и жертва за грях не поиска. Тогава рекох: ето, ида; в книжния свитък е писано за Мене; желая да изпълня волята Ти…” (Пс. 39:7-9).
В посланието до Евреите (Евр. 10:5) намираме програмата, която Христос е избрал в началото на своето идване.
В Псалмите четем: „Слушай, народе Мой, Аз ще говоря; няма да приема телец от твоя дом, нито козли от твоите дворове… Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци" (Пс. 49:7.14), и продължава: ,,защото, да би искал жертва, аз бих Ти дал; но към всесъжения не благоволиш. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш." (Пс. 50:18.19). Все повече и повече се подчертава необходимостта и култът да станат по-духовни: „Да възлезе молитвата ми като тамян пред Твоето лице, въздигането на ръцете ми - като вечерна жертва. (Пс. 140:2), поднасяне себе си като жертва, пост свързан с молитва: "бях печален няколко дена, постих и молих се пред Бога небесни" (Неем. 1:4; виж Иер. 14:12-13).
Подновява се желанието да се възстанови някогашната хармония между жертва и молитва: „ще принеса жертви на хвала и ще призова името на Господа" (Пс. 21:26; 53:8; 65:13; 115:17). Всъщност, това е съвършена форма на култ, когато жертва и молитва се допълват и взаимно се осветяват: молитвата пази обреда за да не придобие той само магично[8] или материално значение (сравни 3 Царст. 17:21; 4 Царст. 4:33-35), докато жертвата прониква молитвата и я прави по-силна и по-автентична. Робството помага да се изчисти култът, защото по това време молитвата е единствен начин за връзка с Бога, тъй като няма възможност да се принасят жертви, и молитвата придобива голямо значение, така че, след завръщането от робството, автентично придружава култа.
1.2. Природа и облик на молитвата при БожиЯ народ
”Вътрешната молитва, според моето мнение, не е нищо друго освен близко, приятелско общение, често спиране насаме с Този, за Когото знаем, че ни обича"
Св. Тереза Исусова
Четейки Библията, а особено Стария завет, виждаме как от самото начало Бог наистина бащински води своя народ. В течение на историята, народът с по-голяма или с по-малка готовност, отговаря на Божия повик, но у него никога, дори и в най-трудните периоди, не престава да пребъдва молитвата. Тази дълга еволюция на набожността на израилтяните можем да разделим на три периода:
a) Патриарси
б) Монархия
в) Връщане от робството във Вавилония
1.2.1. Патриарси
Периодът на патриарсите започва с началото на израилския народ, от времето на първите отци, продължава през излизането от Египет, и Съдиите, до началото на монархията, и трае от 15-и до 10-и век преди Христос. Книгите от Свещеното писание, които обхващат този период, са Петокнижие[9], Иисус Навин, Съдии, 1 и 2 Царства[10].
За периода на Патриарсите е характерен култът.
a) форми на молитвата
Първата форма на молитва, която срещаме в най-старите текстове е молитвата на благословия – беракал. В книга Битие намираме, че Бог чрез сътворението благославя всички създания: животните (Битие 1:22), човека (Битие 1:28), съботата (Битие 2:3), след това Ной (Битие 9:1), Авраам (Битие 12:2) и чрез него се излива благослов над всички народи; бащите благославят децата: Исаак благославя сина си Яков (Битие 28:4), Яков сина си Йосиф (Битие 49:26); Мойсей благославя народа (Втор. 11:26-32: 12:15; 16:10); Мелхиседек благославя Авраам: »и благослови го и рече: благословен да бъде Аврам от Всевишния Бог, Владетеля на небето и земята" (Битие 14:19). Също и отделни хора благославят Бог на някой друг човек: Ной благославя Яхве, Бог на Сем (Битие 9:26).
Всички молитви и благодарности се придружават с благословия . Този обичай ще се предаде на всички родове: примерно благословията на Даниил „ Всички дела Господни, благословете Господа…”, на Захария ”Благословен Господ Бог Израилев..."
Молитвата на хваление или славословна молитва[11] е малко по разширена молитва на благословия с повече ентусиазъм. И затова не случайно много химни започват и свършват с благословия. Това са най-различни форми, с най-различни видове, с най-различни названия като примерно:
Халал или хиллел oзначава ,,да хвалиш", ,,да славиш", и от това произлиза Алелуях ,,Хвалете Яхве"
Ядах – да благодариш
Закар – да си спомниш с благодарност Нагад- да разкриеш Божиите дела
Замар – да пееш Гадал – да величаеш, да славиш
Сабан - Да славиш с песен Рум - да величаеш, да славиш
Човек има нужда да присъедини към себе си гласа на всички творения. Дърво ще благославя Господа, само ако човек благославя Бога. Значи човек е в центъра на прославата на Бога. Ентусиазмът се проявява по различни начини: с повик от цялото си гърло, със свирене на различни музикални инструменти, пляскане с ръце, с танци…
Типични поводи за съчиняване на химните са великите дела, които Бог е направил в полза на своя народ: преди всичко освобождението от Египет, пътуването към Обетована земя. Мойсей пее: ,,да възпея Господа, защото се славно прослави; коня и ездача му хвърли в морето..." (Изх. 15:1-20). За израилитяните тази песен е истински ,,Те Деум" на евреите като благодарност за най-великото дело, което Бог е направил за Своя избран народ, това е като раждане на избрания народ.
В книгата Съдии (Съд. 5:2-31) е записана песента на Дебора и на Варак. Песента на Анна, майка на Самуил (1 Царст. 2:1-10) за рождението на сина е изпята по нов начин в Новия Завет като „Душата ми величае Господа” на Пресвета Богородица. Тук са още много Псалми на Давид (17; 96; 104; 105), а самият цар Давид танцува пред ковчега (2 Царст.6:16).
От всичко това са произвели общите химни в литургията.
Народи, които са били силни и големи, са забравили Божията история в своята история.
б) Сила на посредничеството на Божиите приятели
Една от характеристиките на молитвите през този период е подчертаната близост и приятелство между Бога и човека, усещането за близостта на Бога и спонтанни прояви на човека по отношение на Бога. В молитва човек се оплаква, изнася своите нужди и осигурен, че ще бъде изслушан. Особено е подчертана силата на посредничеството на някои лица, които са Божии приятели. Бог разговаря с Авраам (Битие 15:1-17; 17:1-14), с Мойсей (Изх. 24:3-8)... Израилтяните в своите молитви често призовават застъпничеството на Авраaм, Исаак и Яков. Това продължава и в наше време като застъпничество на светците, които ни помагат в разговора с Бога. А сега ще споменем само някои от представителите от този период:
1. Авраам е пример на молитва, целият негов живот е молитва, защото непрекъснато се намира в общение с Бога. Всички събития от своя живот Авраам гледа в светлината на Божието знание на всичко, в светлината на Неговото провидение и любов. Той се застъпва за Содом и Гомор (Битие 18:16). Тази близост с Бога проличава и тогава, когато Авимелек, крал на Герар, взима Сара за жена, смятайки че тя е сестра на Авраам, а Бог го упреква казвайки: „а сега върни жената на мъжа й, защото той е пророк, ще се помоли за тебе, и ти ще бъдеш жив” (Битие 20:7). Имаме записана и прекрасната молитва на слугата на Авраам, който сигурно е имал възможност да види как се моли Авраам: "Господи, Боже на господаря ми Авраама! прати днес насреща ми оная, която търся, и покажи милост над моя господар Авраама;
ето, аз съм при извора, и дъщерите на градските жители излизат да наливат вода;
и момата, на която аз ще кажа: наведи стомната си да пия, и която (ми) каже: пий, аз ще дам и на камилите ти да пият (докле се напият) - тя да бъде оная, която си отредил за Твоя раб Исаака; по това и ще позная, че Ти показваш милост над господаря ми (Авраама)." (Битие 24:12-14).
2. Яков, чиято жена Рахил е също пример на молителка (сравни Битие 30: 6.22), също е човек на молитвата и той, подобно на своя праотец Авраам, е изпитал присъствието на Бога в своя живот. "Боже на отца ми Авраама и Боже на баща ми Исаака, Господи (Боже), Който ми каза: върни се в земята си, в отечеството си, и Аз ще ти сторя добро! Недостоен съм за всички милости и всички благодеяния, които си сторил на Твоя раб; защото с тояга преминах този Иордан, а сега имам два стана. Избави ме от ръцете на брата ми, от ръцете на Исава; защото аз се боя от него, да не би, като дойде, да убие мене (и) майка с деца. Ти рече: Аз ще ти правя добро и ще направя като морския пясък твоето потомство, което от множество не ще може да се изброи." (Битие 32: 9-12).
3. Мойсей разговаря с Бога като с приятел от своето детство. Той моли Бога за израилтяните, за египтяните и за самия фараон (сравни Изх. 8:16-27); за него молитвата е най-плодотворният начин за намаляване на Божия гняв и предизвикателство към Божията любов и милосърдие. „Аз говоря с него уста с уста" (Числа 12:6-8). Мойсей е верен и когато народът се отвръща от Господа, изглежда като че ли Бог иска да унищожи народа, но с думите „остави Ме…” всъщност говори на Мойсей: не позволявай да се случи такова нещо, моли се! Направи нещо… (сравни Изх. 32:7-14). Мойсей се моли за народа: „Моисей рече Господу: ще чуят египтяни, изсред които Ти със силата Си изведе тоя народ,
и ще кажат това на жителите в тая земя, понеже тия са чули, че Ти, Господи, си между тоя народ, и че Ти, Господи, им даваш да Те виждат лице с лице, и Твоят облак стои над тях, и Ти вървиш пред тях денем в облачен стълб, а нощем в огнен стълб;
и ако Ти изтребиш тоя народ като един човек, то народите, които са чули славата Ти, ще кажат: Господ не можа да въведе тоя народ в земята, която бе му с клетва обещал, та затова го погуби в пустинята. И тъй, нека се възвеличи силата Господня, както Ти бе казал, думайки: Господ е дълготърпелив и многомилостив (и истинен), Който прощава беззаконията и престъпленията (и греховете), и не оставя без наказание, но Който за беззаконието на бащите наказва децата до трета и четвърта рода.
Прости греха на тоя народ поради голямата Си милост, както си прощавал тоя народ от Египет дотука." (Числа 14:13-19).
4. Самсон се моли с пълно доверие и неговата молитва е изслушана. (виж Съдии 15:18; 16:28).
5. Анна, майката на Самуил, е набожна жена и молителка, която може да бъде пример за другите. В 1 книга Царства имаме записана нейната молитва за сина й: "Ана скърбеше в душата си и се молеше Господу и горко плачеше, и даде оброк, думайки: Господи (Всемощний Боже) Саваоте! Ако Ти погледнеш милостиво на скръбта на Твоята рабиня и си спомниш за мене, и не забравиш рабинята Си и дадеш на рабинята Си дете от мъжки пол, аз ще го дам на Господа (в дар) за през всички дни на живота му; (и вино и сикер няма да пие,) и бръснач няма да се допре до главата му. Докато тя се молеше дълго пред Господа, Илий я гледаше в устата; и понеже Ана говореше в сърцето си, а устата й се само мърдаха, и гласът й се не чуваше… дано рабинята ти намери милост в твоите очи.” ( 1 Царст. 1:9-18).
6. Самуил от детството си разговаря с Бога (1 Царств.7:7-8). В книгата на пророк Йеремия се споменава молитвата на Самуил и Мойсей: „,И рече ми Господ: да се изправеха пред лицето Ми дори Моисей и Самуил, душата Ми пак няма да се приклони към тоя народ" (Йер.15,1).
7. Давид е също един голям молещ. Той е бил толкова разпален в молитвата, че е танцувал, пеел и славил Бога със цялото си същество, не обръщайки внимание пред народа на своето царско достойнство (виж 2 Царств. 6:16-22). Запазени са ни някои негови молитви, а една от най-хубавите, от която можем много да се научим е едновременно молитва на прошение и на възхвала: "И отиде цар Давид, застана пред лицето на Господа, и каза: кой съм аз, Господи (мой), Господи, и що е домът ми, та толкова ме възвеличи! И това дори се показа малко в Твоите очи, Господи мой, Господи; но Ти възвести още за дома на Твоя раб далечна бъднина. Това е вече по човешки, Господи мой, Господи! Какво още може да Ти каже Давид? Ти познаваш Твоя раб, Господи мой, Господи! Ти вършиш това заради думата Си и по сърцето Си, като откриваш на Своя раб всичко това велико нещо. По всичко си велик Ти, Господи мой, Господи, защото няма подобен на Тебе и няма бог, освен Тебе, по всичко, що сме слушали с ушите си. И кой е подобен на Твоя народ Израиля, едничък на земята народ, за който е идвал Бог да Си го придобие за народ, да прослави името Си и да извърши велико и страшно пред Твоя народ, който Си Ти придоби от египтяни, като прогони народите и боговете им? И Ти утвърди за Себе Си Твоя народ Израиля като Свой собствен народ довека, и Ти, Господи, стана негов Бог. И сега, Господи Боже, утвърди довека думата, която си изрекъл за Твоя раб и за дома му, и изпълни, каквото си изрекъл. И да се възвеличи името Ти довека, та да казват: Господ Саваот е Бог над Израиля. И домът на Твоя раб Давида да бъде твърд пред Твоето лице. Понеже Ти, Господи Саваоте, Боже Израилев, откри на Твоя раб, думайки: "ще ти въздигна дом", Твоят раб приготви сърцето си да Ти се моли с тая молитва. И тъй, Господи мой, Господи! Ти си Бог, и Твоите думи са неизменни, и Ти възвести на Твоя раб такова добро. И сега почни и благослови дома на Твоя раб, та той да бъде вечно пред Твоето лице, защото Ти, Господи мой, Господи, си възвестил това, и с Твоя благословия домът на Твоя раб ще стане благословен (за да бъде пред Тебе) довека." (2 Царств. 7:18-29).
8. Соломон, след като става цар моли Бога за мъдро сърце и в молитвата си спомня си за обещанията дадени на Давид (сравни 3 Царства 3:6-9). Запазена ни е и една от неговите много хубави молитви, с която се е молил, когато са пренасяли Ковчега в новопостроения Храм: “Господи, Боже Израилев! няма бог подобен на Тебе нито на небето горе, нито на земята долу; Ти пазиш завет и милост към рабите Си, които ходят пред Тебе от все сърце. Ти изпълни на Своя раб Давида, моя баща, това, що му бе говорил; каквото бе изрекъл с устата Си, днес го извърши с ръката Си. И сега, Господи, Боже Израилев, изпълни на Своя раб Давида, мой баща, каквото бе му говорил, думайки: пред лицето Ми не ще престане да излиза от тебе мъж, седящ на Израилевия престол, стига само синовете ти да се държат о пътя си, ходейки пред Мене тъй, както ти ходеше пред Мене. И сега, Боже Израилев, да бъде вярно словото Ти, що си изрекъл на Своя раб Давида, моя баща! Наистина, нима Бог ще живее на земята? Небето и небето на небесата не Те побират, толкова по-малко тоя храм, който съм построил (на Твоето име); но погледни милостно към молитвата на Твоя раб и към молбата му, Господи, Боже мой! чуй зова и молитвата, с която Твоят раб Те умолява днес. Да бъдат очите Ти отворени към тоя храм денем и нощем, към това място, за което си казал: името Ми ще бъде там; чуй молитвата, с която ще се моли Твоят раб на това място. Чуй молбата на Твоя раб и на Твоя народ Израиля, когато те ще се молят на това място; чуй от мястото на Твоето обиталище, от небесата, чуй и помилувай. Кога някой съгреши против ближния си, и поискат от него клетва, за да се закълне, и заради клетвата дойдат пред Твоя жертвеник в тоя храм, тогава чуй от небето и извърши съд над Своите раби; обвини виновния, като стовариш върху главата му неговата постъпка, и оправдай правия, като му въздадеш според правдата му. Когато Твоят народ Израил бъде поразен от неприятели, задето е съгрешил пред Тебе, и когато те се обърнат към Тебе и изповядат името Ти и искат и Те молят в тоя храм, - чуй тогава от небето и прости греха на Твоя народ Израиля, и ги върни в земята, която си дал на отците им. Кога се заключи небето и няма дъжд, задето ще съгрешат пред Тебе, и кога се помолят на това място, изповядат името Ти и се обърнат от греха си, понеже си ги смирил, - чуй тогава от небето и прости греха на Своите раби и на Своя народ Израиля, като им покажеш добрия път, по който да ходят, и прати дъжд върху Твоята земя, която си дал народу Си за наследие. Глад ли бъде по земята, или мор, палещ вятър ли, главня, скакалци, или гъсеници, неприятел ли го стесни в земята му, някаква неволя ли се появи, или болест, - при всяка молитва, при всяка молба, която иде от който и да е човек у целия Твой народ Израиля, кога почувствуват болка в сърцето си и прострат ръце към тоя храм, чуй от небето, от мястото на Твоето обиталище, и помилувай; направи и въздай всекиму според пътищата му, както видиш сърцето му, понеже само Ти познаваш сърцата на всички човечески синове; за да се боят от Тебе през всички дни, докле живеят на земята, която си дал на отците ни. Ако и някой другородец, който не е от Твоя народ Израиля, дойде от далечна земя заради Твоето име, - защото ще чуят за Твоето велико име, за Твоята силна ръка и за Твоята простряна мишца, - дойде и се помоли в тоя храм, чуй от небето, от мястото на Своето обиталище, и стори всичко, за каквото другородецът Те призове, та всички земни народи да знаят Твоето име, за да се боят от Тебе, както Твоят народ Израил, да знаят, че тоя храм, който съградих аз, е наречен на Твое име. Кога Твоят народ излезе на война против своя враг по пътя, по който го пратиш, и се помоли Господу, като се обърне към града, който Ти си избрал, и към храма, който построих на Твое име, тогава чуй от небето молитвата им и молбата им и стори, каквото е тям потребно. Кога съгрешат пред Тебе, - защото няма човек, който да не греши, - и Ти им се разгневиш и ги предадеш на враговете, и ония, които са ги пленили, ги отведат в неприятелска земя, далечна или близка; и кога в земята, дето ще бъдат в плен, дойдат на себе си, обърнат се и Ти се помолят в земята на ония, които са ги пленили, думайки: "съгрешихме, сторихме беззаконие, виновни сме"; и кога се обърнат към Тебе от всичкото си сърце и от всичката си душа в земята на враговете, които са ги пленили, и Ти се помолят, като се обърнат към своята земя, която си дал на отците им, към града, който си избрал, и към храма, който построих на Твое име, - тогава чуй от небето, от мястото на Твоето обиталище, молитвата и молбата им, стори, каквото е тям потребно; и прости на Твоя народ, каквото е съгрешил пред Тебе и всичките му престъпления, които е извършил пред Тебе, и възбуди състрадание към тях у ония, които са ги пленили, та да бъдат милостиви към тях: защото те са Твой народ и Твой дял, който Ти изведе из Египет, из желязната пещ. Нека (ушите Ти и) очите Ти бъдат отворени за молбата на Твоя раб и за молитвата на Твоя народ Израиля, за да ги чуваш всякога, кога Те призовават, защото Ти си ги отделил за Свой дял измежду всички земни народи, както си рекъл чрез Моисея, Твоя раб, когато изведе отците ни от Египет, Владико Господи!” (3 Царств. 8:23-53).
9. Илия е също човек, целият живот на когото е проникнат с молитва, но нямаме записана нито една негова молитва.
1.2.2. Монархия
Монархията обхваща периода между 10-и и 6-и век преди Христос. Това е време на деформация, в която се търси изход, но остава най-трудното време за израилския народ и този период свършва с робство. Царете незаконно взимат земята от народа, не обръщайки внимание на справедливостта, нито на преданията, които са приели от дедите си. А когато народът няма от какво да живее, царете се позовават на думите на съдиите: „ако си беден, ленив си или Бог не те обича” (сравни Изх. 5:8; Съдии 18:9). По този начин те им отнемат и самия Бог. Именно поради това в периода на монархията са подчертани етическите принципи. Най-важната роля за народа са имали пророците. Подтикнат от несправедливостта на богатите, Исус казва че трудно богатите ще влязат в Царството Божие.
Книгите на Свещеното писание, които говорят за този период са книги 3 и 4 Царства и Пророческите книги.
С идването на пророците все повече се среща просителната молитва на молба, на кланане ,.... "Да прозоваваш името Господне", "да търсиш милост ", това е молитва с ридание, сълзи и плач… С идването на пророците, които са оставили записани книги, все повече се изтъква моралната чистота на сърцето на този, който се моли, като условие молитвата да бъде изслушана. Това е период, когато се възвестяват моралните добродетели като Божии атрибути: справедливост, милосърдие, светост (особено при пророк Осия, Амос, Исаия). Тези добродетели се изискват за приятелството с Бога и в това приятелство човек трябва да бъде милосърден, свят. Израел е живял в морално трудно обкръжение (влияние на езически култове и набожност, практикувана като външен елемент) и пророците основават набожността на моралните добродетели: "С какво да застана пред Господа, да се поклоня пред Бога Небесни? Да застана ли пред Него с всесъжения, с едногодишни телци?
Но може ли се угоди Господу с хиляди овни или неизчетни потоци елей? Дали да Му дам моя първороден син за престъплението си и плода на утробата си - за греха на душата си?"
О, човече, казано ти е, що е добро, и какво иска от тебе Господ: да работиш справедливо, да обичаш милосърдни дела и смирено да ходиш пред твоя Бог." (Мих. 6:6-8). Този откъс е като резюме на това което са възвестявали Амос[12], Осия[13], Исаия[14] за култа и за отношението с Бога. Затова казва: " О, човече казано ти е..."
Молитвата в пророческите книги
Амос е пророк, по чието време имало много церемонии и тържествени обреди, но целта им не е била търсене на Бога. (Ам. 5:21-24; 5:6-7.14-15). Той се противопоставя на формалната молитва и изисква от народа истинска молитва, онази, която ще отговаря на вътрешността на човека и ще бъде придружена с вяра и нравствен живот. (сравни Ам. 7:2).
Осия е пророк на Божията любов и цялата история на Израел той вижда в тази светлина на Божия любов. Господ е годеникът, а Израел е годеницата, но за съжаление невярна. Израел е бил вярна годеница само в първия период на заселване в Обетованата земя и в някои периоди в пустинята. Бог изпитва носталгия за това време с надежда, че ще дойде момент когато годеницата ще каже: "ще отида и ще се върна при първия си мъж; защото тогава ми беше по-добре, нежели сега. (Ос. 2:9). "Поради това и Аз ще я отвлека, ще я доведа в пустиня и ще й говоря по сърце." (Ос. 2:14). Пророкът настоява върху търсенето на Бога, познаването на Бога, защото без това няма нито отношение към Бога. Познание, което включва и дух, и сърце, и воля. Това се изисква и за молитвата, за да може да бъде приятелска: "Защото Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения." (Ос. 6:6).
Исаия допълва това, което възвестяват Осия и Амос и подчертава неизмеримата Божия святост. Това е последствие на видението, което той е имал, когато е получил своето призвание (Ис. 6:1-13). От този негов опит и от опита на злото у народа се ражда същността на това, което възвестява Исаия: Божията святост става за него най-важното, всичко сравнява с нея, а преди всичко култа, който се осъществява в Храма. Исаия обръща внимание на това, че Бог не приема молитвата на грешниците, които само изговарят думи на висок глас, а сърцето им е далече от Бога: "Чуйте словото Господне, князе содомски, вслушай се в закона на нашия Бог, народе гоморски! За какво Ми са многото ваши жертви? казва Господ. Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам. Кога дохождате да се явите пред лицето Ми, кой ви иска да тъпчете дворите Ми? Не принасяйте вече суетни дарове: каденето е отвратително за Мене; новомесечия, съботи и празнични събрания не мога да търпя: беззаконие - и празнуване! Душата Ми мрази вашите новомесечия и вашите празници: те са бреме за Мене, тежко Ми е да ги нося. И кога простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и кога умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са с кръв пълни.
Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак, застъпяйте се за вдовица."(Ис. 1:10-17). Култът който харесва на Господа е единството между правда и милосърдие и е придружен с най-дълбоко усещане за чистотата на живота.
В книга Притчи Соломонови, която е написана по това време, четем: „На нечестиви жертвата е гнусота пред Господа, а на праведни молитвата е благоугодна Нему " (Притч. 15:8), и още: "Господ е далеч от нечестивите, но чува молитвата на праведните" (Притч. 15:29).
Пророк Йеремия е един от най-големите молители в Стария Завет. Неговото пророческо действие е проникнато с истинска молитва и много от неговите молитви са ни запазени. Набожността му произлиза от неговия опит на страдание и изоставеност. Той е отлъчен от Храма и развива вътрешната интимна духовност, която е характерна за времето на робството. Това е набожност на "сиромасите на Яхве", а именно Йеремия е отец и учител на тази духовност. Образът на пророк Йеремия, който страда, е образ на страдащия Христос.
Юда Макавей има явление: явява му се свещеник Ония, а след това и един стар човек - Йеремия: „той видял Ония, бивш първосвещеник, мъж честен и добър, почтен на вид, кротък по нрав, сладкодумен, който от детинство бе ревностно усвоил всичко, що досягаше добродетелта, - видял го, че с прострени ръце се моли за целия народ иудейски.
След това се явил друг мъж, украсен със седини и блясък, обкръжен с чудно и необикновено величие. И Ония казал: "този е братолюбецът Иеремия, пророк Божий, който се много моли за народа и за светия град." (2 Мак.15:13-14).
На народа, който се е събрал около Храма, Йеремия проповядва много енергично и остро осъжда набожността, която е само външна. (Иер. 7:2-15). И именно поради това започва и неговото преследване от собствения му народ. Животът му е постоянно в смъртна опасност, но нито това не му пречи да се моли непрекъснато за своя народ. (сравни. Иер. 10:23-25; 14:7-9; 14:19-22). Йеремия не успява да обърне народа към Бога, нито не успява да измоли от Господа да опрости неверността на народа, която е достигнала до най-голяма мярка: „А ти не се моли за тоя народ и не възнасяй заради него молитви и просби, и не ходатайствувай пред Мене, защото няма да те чуя." (Иер. 7:16), "А ти не моли за тоя народ и не въздигай за тях молитви и просби; защото няма да чуя, когато в нещастието си ще викат към Мене." (Иер. 11:14), "И рече ми Господ: недей се моли за доброто на тоя народ..." (Иер. 14:11). Йеремия не спира, но се моли с вопли, пълен с тегота и безнадеждност поради неизбежната катастрофа на народа и поради своето неуспешно послание и за съкрушаване на своите врагове и на враговете на неговия народ. (виж Иер. 11:20; 12:1-3; 15:10-18), и за осъществяване на Божия съд (Иер. 17:12-18; 18:19-23; 20:7-13[15]).
В своето пророческо послание Иеремия особено подчертава превъзходство на моралните добродетели и на вътрешната духовност пред външните обреди: „Не се уповавайте на лъжливите думи: "тук е храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен"..." (Иер.7:4), а също така и солидарността с най-бедните. Той е първият пророк, който изтъква значението на личната отговорност: "И тогава не ще казват вече: "бащите ядоха кисело грозде, а зъбите на децата скоминясаха", но всеки ще умира поради своето собствено беззаконие; който яде кисело грозде, нему ще скоминясат зъбите.” (Иер. 31:29).
Иеремия възвестява нов завет, дълбоко съзнавайки че народът не може да се промени без радикална обнова във вътрешността си: "Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, - не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ. И няма вече да учат един другиго, брат - брата и да говорят: "познайте Господа", защото всички, от малък до голям, сами ще Ме знаят, казва Господ, защото ще простя беззаконията им, и за греховете им няма вече да си спомня.." (Иер. 31:31-34). Вероятно никой от пророците не е разкривал по-добре от Йеремия грешките и прегрешенията на човешкото сърце, но може да се каже, че никой по-добре от него не е призовавал Божието милосърдие да излекува това сърце.
И въпреки трагичната си участ, той е бил и е останал винаги човек на молитвата и "този който обича своите братя”, въпреки всичките гонения които е преживял. И когато решава, че ще изостави Господа, усеща като огън в себе си и отново се връща, поемайки отговорност за света, въпреки че Йеремия още не познава вярата в задгробния живот.
Пророк Йеремия изтъква моралните стойности – той учи хората да се молят, защото молитвата ще има сила, моли се, защото молитвата ще ги промени. Ако молитвата е искрена и настойчива Бог няма да може да не я изслуша.
От текстовете на Стария завет много малко знаем за личната молитва на пророците, но все пак от всичко виждаме, че приятелите Божии се отнасят към Бога с голяма непринуденост и свобода.
Вижда се, че в периода на пророците липсват молитви на славословие. Но, именно това е периодът в които се възвестява идването на Месията, възвестява се Новият завет между Бог и човеците… а в основата на всичко винаги е възклицание, радост... Това е период на деформация на вярата и тук се търси изход, затова човек по-малко се обръща към Бога, за да го слави.
1.2.3. Връщане от Вавилонското робство
Периодът от 6-и до 2-и. век преди Христос се нарича период след робството. В този период са написани книгите на някои пророци, книгите на Паралипоменон, Ездра, Неемия, книгите на Мъдростта.
През този период се осъществява хармония между външния обред и вътрешността.
Пребиваването в робство във Вавилония, е потиснало молитвата на висок глас при избрания народ, защото името на Господа не е могло да се произнася в езическа земя. Тук се развива молитвата на размишление, и в този смисъл, може да се каже, че това е щастлив период по отношение на автентичността на молитвата. Направен е определен синтез между спонтанността на патриарсите и тържествеността на свещеническия култ, като се откриват по-широки възгледи.
Нарастване на набожността
Това е период, в който видимо расте молитвеният живот, период на истинско верско процъфтяване, което дава големи примери на молещи: Даниел, Иудит, Естир, Товит и двама големи реформатори Ездра и Неемия. Целият техен живот е постоянна молитва и разговор с Бога. „Ако не се молите това е знак за закоравяване на душата” казвали са свещениците по онова време; в известен смисъл тези хора, които не са се молели са били смятани като изключени от общността. По това време молитвата е била задължителен елемент за етическо-религиозна формация. Особено внимание се обръща на личната и ежедневна молитва. Най-важните обреди, които са били извършвани в общността са записани в книгите на Ездра и Неемия.. Строи се нов Храм и строежът му е придружен от славословни и благодарствени молитви. Строят се нови стени на Йерусалим и всичко това се преобразява и изразява в богослужение: две шествия вървят около стените с песни за да се срещнат в Храма за осветяване на стените (Неем. 12:27-42). Материалното подновяване е придружено с верска обнова. Четат Закона - Библията и се поправят някои неточности явили се през робството, правят се богослужения за удовлетворение, покаяние. (Неем. 9:1-10.30; 9:1-12; Ездр. 9:1-10.44).
Молитвата е средство, с което човек по най-добър начин може да има приятелски отношения със своя Бог. За набожния израилтянин молитвата има много по-голяма стойност от всяка жертва, както казва и книга Притчи: "На нечестиви жертвата е гнусота пред Господа, а на праведни молитвата е благоугодна Нему.“ (Притч. 15:8).
Молитви на похвала – славословия
Народът отново открива великите дела в своята история, а едно от най-големите е връщането от робство, което предизвиква радост и прослава на Бога поради неговите могъщи дела. Всички лични молитви от този период (Товит, Ездра, Неемия, Даниил) са молитви на славословие, дори и тогава, когато става дума за покаятелни богослужения, молитвата на прослава има своето място. (Неем. 9:1-37). През този период са написани и най-голяма част от Псалмите.
Плодовете на тази духовност можем да видим и в политиката, и в религията. В политиката имаме Макавеите и мъченичеството на Мататия и неговите седем братя, а в учението намираме да се развива познанието за задгробния живот. „А праведниците живеят довека; наградата им е у Господа и грижата за тях у Вишния.” (Прем. 5:15).
Молитва на ходатайство
Освен за ходатайството на хора – приятели на Господа, спомнават се и ангели като застъпници за човеците, а ходатай може да е и сам Господ. Елифаз от Теман говори на Йов: “Викай, ако има кой да ти отговаря. И към кого от светиите ще се обърнеш?” (Иов. 5:1). Пророк Захарий има чести контакти с ангелите; в един момент той чува как ангел ходатайства: ,,И отговори Ангелът Господен и рече: Господи Вседържителю! Докога няма да се смилиш над Иерусалим и над градовете Иудини, на които Ти се гневиш ето вече седемдесет години?” (Зах.1:12).
Много малко са ангелите, чиито имена познаваме. В цялото Свещено Писание се споменават само имената на три ангела. В книгата на пророк Даниил ангел Михаил има главна роля, при Товит ангел Рафаил, а при въплъщението на Исус главна роля има ангел Гаврил.
В псалм 90-и четем: “защото ще заповяда на Ангелите Си за тебе, да те опазват във всички твои пътища" (Пс. 90:11).
Универсалността на молитвата
До това време за евреите Господ – Яхве е бил Бог само на Израел и поради това за други народи „не е имал право” да се грижи. Израилтяните са смятали, а това мнение е било запазено и до времето на апостолите, че ако някой желае да има Яхве за Бог, той първо трябва да стане член на еврейския народ.
Сега става обнова на еврейския култ и обкръжение. Спасението се разпростира над всички народи, а не само над Израел. “Ще дойдат велможи от Египет; Етиопия ще простре ръце към Бога. Земни царства! пейте Богу, възпявайте Господа” (Пс. 66,32). „Ще си спомнят и ще се обърнат към Господа всички земни краища, и ще се поклонят пред Тебе всички езически племена.” (Пс. 22:28). Софония (3:9-10) говори: „Тогава Аз пак ще дам на народите чисти уста, та всички да призовават името на Господа и да Му служат единодушно. От страните отвъд реката на Етиопия поклонниците Ми - децата на Моите разпилени - ще Ми принесат дарове." Господ Яхве спасява жителите на Ниневия които се обръщат след проповедта на Йона. Бог желае спасението на народа, а Йона си има свое мнение. Молитвата разширява възгледите, а не затваря в егоизма или национализма.
Книги на Премъдрост
Книгите на Премъдрост ни говорят за двама големи молещи, давайки ни поучение за това каква трябва да бъде молитвата. Първият е страдалецът Йов, човек, който в много неща прилича на Йеремия – по събития и вътрешна молитва, лична набожност, разговори, които е имал с Бога. Йов, Божии праведник, на когото всичко преуспява, изведнъж преживява трагедия, която го хвърля в отчаяние и не вижда причината, поради която това се случва на него, не намира оправдание за мъката в своята съвест.[16]
Диалогът с Бога преминава през молитва на всецяло предаване и на оплакване поради своята невинност. Това не е фарисейска невинност, а искрено усещане което непрекъснато и отново предава на Бога и пред Него прави проверка. Йов има своя голяма мъка, а освен това страда и от своите приятели, и те го подтикват да моли за прошката на греховете си (сравни Иов. 5:8; 8:5; 11:13; 22:27). В тази безнадеждност и горчивина му идват моменти когато изцяло загубва доверие в Бога (Иов. 9:15-24; 9:35). Но, Иов винаги остава в сърцето си с Бога, въпреки че в него се събужда бунт срещу страданията и съдбата му (6:8; 10:2-8; 13:20-24). В този бунт се усеща дълбока любов. В своята беда и болест Йов е изоставен от приятелите си, и непрекъснато остава свързан с Бога и поддържа приятелството си с Него. Който има сърцето на Йов може всичко да каже на Бога. Краят на историята на Йов е щастлив. (42:1-6). Страданието непрекъснато пречиства Йов. В началото той не знае нищо за задгробния живот, но на края получава откровение и от своя опит опознава Бога: "Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат " (Иов. 42:5).
Друг голям молител е Товит, за когото говори книгата на Товит, в която се разказва за него, за сина му и за снаха му Сара, дъщеря на Рагуил. Товит е верен на Бога от младини и е свикнал да се моли. Животът му е проникнат от молитва, усърдие в изпълнението на Закона и на делата на любов и милосърдие. Имаме запазени неговите думи, които ни разкриват чиста и вярна душа: "Аз, Товит, през всички дни на живота си ходих по пътя на истината и правдата..." (сравни Тов. 1:2-22). Животът му е изпълнен с изкушения, но той и тогава остава верен на Бога: "Като се разтъжих, заплаках и със скръб се молих, думайки: праведен си Ти, Господи, и всички Твои дела и всички Твои пътища са милост и истина, и с праведен и истинен съд съдиш Ти вовеки! Спомни си за мене и погледни ме милостиво: не ме наказвай за моите грехове и за заблужденията мои и на бащите ми, с които са съгрешили пред Тебе! Защото те не послушаха Твоите заповеди, и Ти ни предаде на разграбване, плен и смърт и в притча за укор пред всички народи, между които сме пръснати. И, наистина, много и праведни са Твоите съдби да вършиш с мене според моите грехове и греховете на моите бащи, защото не изпълнявахме Твоите заповеди и не постъпвахме по правда пред Тебе. И тъй, прави с мене, що Ти е благоугодно; заповядай да бъде взет духът ми, за да се освободя и да се обърна на пръст, защото по-добре е за мене да умра, нежели да живея, понеже слушам лъжливи укори, и скръбта ми е голяма! Заповядай да бъда освободен от тая тегота, за да ида във вечната обител, и не отвръщай лицето Си от мене.” (Тов. 3:1-6). Усещането на Товит за свързаност със съдбата на своя народ и със своите предци е толкова силно, че техните грехове смята за свои грехове и моли за прошка.
Сара също се моли с усърдие, далече от къщата на Товит. Когато е наклеветена и за нея са говорили лошо, тя не направи друго освен да повдигне очите си към Господа и единствено на Него да се моли: "И почнала да се моли при прозореца, думайки: благословен Ти, Господи, Боже мой, и благословено Твоето име свето и славно вовеки: да Те благославят всички Твои творения вовеки! И сега обръщам към Тебе, Господи, очите си и лицето си; моля, вземи ме от тая земя и не оставяй да слушам вече укори! Ти знаеш, Господи, че аз съм чиста от всеки грях с мъж и не обезчестих името си, нито името на баща си в земята на моето пленство; аз съм едничка на баща си, той няма син, който да го наследи, ни близък брат, ни братов син, за когото бих могла да се запазя за жена; седмина ми вече загинаха. За какво ли да живея? Ако пък не Ти е угодно да ме умъртвиш, благоволи, погледни към мене милостиво и ме помилувай, та да не слушам вече укори!" (Тов. 3:11-15).
Възрастният Товит настоятелно учи своя син да се моли, неговия живот е изцяло проникнат от молитвата, и го наставлява и той да живее така: ”През всички дни помни, сине, Господа, Бога наш, и не желай да грешиш и да престъпяш заповедите Му... От имота си давай милостиня.... От никой сиромах не отвръщай лицето си... обичай братята си и не се гордей в сърцето си пред братята си и пред синовете и дъщерите на твоя народ... от гордостта произлиза гибел и голяма неуредица, а от разврата - оскъдност и разорение: развратът е майка на глада.“ (сравни Тов. 4:5-19).
Псалми (Хваления)
Какво по-хубаво има от псалмите? И поради това сам Давид пише: ,,Хвалете Господа, защото псалмопението е добро, на Бога наш нека е сладка и подобаваща похвала. " И с право: всъщност псалмът е благославяне на народа, възвеличаване на Бога, изказване благодарността на народа, всецяло възклицание, говор на вселената, глас на Църквата, изповядване на вярата…
Св. Амвросий
Израел, както и други древни народи на Изток, е имал много подчертан усет за поезия, изразяване в преносен смисъл и хипербола, богато развито чувство за ритъм, а особено за паралелизъм[17]. Древната традиция е считала, че цар Давид е автор на псалмите, тъй като той е бил голям поет и е организирал култа в Израел. Така също са смятали, че книгите на премъдрост са от Соломон, но изследванията показват, че те са били написани в течение на поне 6 века, а най-голямата част след робството във Вавилония, тоест след действието на големите пророци, по време, когато старият Храм е бил вече разорен.
В псалмите старозаветната молитва достига своя връх. Псалмите подкрепят и изразяват молитвата на Божия народ като общност, по време на големите чествания в Йерусалим и всяка събота в синагогите. Тази молитва, е едновременно лична и обща; отнася се за тези, които се молят, но и за всички хора; въздига се от Светата земя и от общностите в чужбина и обхваща всички творения; припомня вече извършените спасителни Божии обещания и същевременно очаква Месията Който окончателно ще ги осъществи.
В псалмите се възпяват всички величествени Божии дела: създаването на света, заповедите, Закона, който Бог е подарил на своя народ, пророчествата и поученията… В тях всичко става молитва, те са сбирка на най-хубавите молитви които имат непреходна стойност. Псалмите (които са общо 150) съдържат различни литературни жанрове. Част от тях са литургически кратки (Пс. 116 и 133), други имат мъдростно-медитативна форма (Пс. 118). Някои са изключително хубави поетични творби, а други са в проза; псалмите са изпълнени с най-различни чувства: от чувство на гняв до голяма радост; те произлизат от различни среди и епохи, защото в съчиняването на псалмите са взимали участие и пророци, и мъдреци, и обикновени вярващи както и поети и писатели на Израел през вековете. В тях се намират и елементи от поезията на околните езически народи, поезия която е вдъхновена и проникната от Божия Дух и по този начин тя става автентична молитва, която се живее и се използва в богослужението. Псалмите много се различават помежду си, но все пак може да се каже, че съществува единство и че имат общи теми: Господ – Неговата вярност, любов, милосърдие, Неговия голям дар – Закона на живота и борбата срещу злото което се противопоставя на Божия спасителен план за Неговия странстващ народ.
Чрез псалмите израелски народ влиза в контакт с Бога. На Него се гледа по един антропоморфен начин. За Бога се казва, че се кае, че се смее, че спи, че се събужда... При евреите това е дълбокият опит за живия Бог, Който се движи, Който е присъстващ. Той е вечен и непроменим, непристъпен, но Негова любов никога не престава, Той е и Бог, Който е извел Народа от Египет, Който е водил Своя народ, хранил го е, Той е близък до човека и говори с човека по човешки начин. Бог приема човека в неговото конкретно, човешко положение, в неговата култура и психология, разговаря с човека по начин, който е приемлив и разбираем за него. И на нас Бог говори така, че да можем да Го разберем – хората се обръщат към Бога , изхождайки от своята лична ситуация, защото вярата е тази, която ги държи, която е по-силна от чувствата. В наше време, понякога прекалено се подчертава само духовната част на човека и може да се случи този начин да бъде отхвърлен като примитивен. Но това, което е казано със символи или разкази съдържа дълбок опит на вярата и дълбоки реалности. Бог е жив и Той е Бог на живите. Човек използва човешки категории и това е позволено.
Псалмите са същевременно молитва на търсене на Бога. Бог не може никога да се намери докрай, нито може да се притежава, както се притежава някакъв материален предмет. Бога никой никога не е видял, но видими са Неговите дела. Човек се обръща към Бога в зависимост от положението в което се намира: той се моли, бунтува, бори се с Бога, противопоставя Му се и не се страхува да го прави, защото неговата вяра е по-силна от неговите усещания. Бога имаме в сърцето си, ако оживяваме в себе си вярата.
Духът на псалмите е именно дух на бедните на Яхве. В Библията се цени не бедността сама по себе си, но човекът, който е беден – човекът който се уповава на Бога, независимо от материалните блага. Богатството винаги застрашава да завладее вниманието на човека и тогава той не обръща дължимото внимание на този, който се намира до него. Човек трябва да стане беден: от гордост, надменност, егоизъм, слепота по отношение на другия… Библията ни учи, че Бога намира бедният човек, който всичко очаква от Него; човекът с чисто сърце, който не е обременен с други блага, може да види Бога: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.” (Мт. 5:8) – онзи чието сърце не е заето с друго благо. Бедният човек се моли с думите на псалмите (или Магнификат, Бенедиктус...). Бедният търси Бога, когато е притиснат и когато усеща отдалечеността на Бога. Човек вика, плаче, моли, пита: ,Къде е Бог?" (сравни Пс. 5; 10; 12; 21; 43).
Понякога изглежда, като че ли Бог не взима участие в човешкото страдание, като че ли спи. Ако той нещо не направи, ако спи, ако е отсъстващ, за какво е тогава Бог? Къде е, когато не чува вика на бедния? Затова човек вика: „Обърни се, Господи, избави душата ми... Уморен съм от моите въздишки… " (Пс. 6:5.7), или „Защо, Господи, стоиш далеч и криеш Себе Си в усилно време?" (Пс. 9:22); nДокога, Господи, ще ме забравяш докрай, докога ще скриваш лицето Си от мене?“ (Пс. 12:2); „Боже мой, Боже мой! (чуй ме;) защо си ме оставил?" (Пс. 21:2); “Защо криеш лицето Си, забравяш скръбта ни и угнетението ни?“ (Пс. 43,25). Тази молитва на болка, на молба за помощ, както и молитвата на бедния в бедствие и усърдната молитва на онези, които викат за помощ, за спасение и за утеха е проникната от опит а на робството във Вавилония.
Дори и враговете забелязват тази изоставеност и подиграват: ,, де е твоят Бог?” (Пс. 41:4.11). Понякога това отсъствие е толкова голямо, че няма никакъв знак и затова не се вижда краят: „Нашите знакове не виждаме, няма вече пророк и няма с нас никой, който да знае, докога ще трае това.“ (Пс. 73:9). Но това състояние псалмист превръща в молитва на надежда и в сигурност, че ще бъде изслушан. (сравни Евр. 11:1).
Писателят на псалмите остава човек на вяра и на болка, вярата му позволява да говори на Бога, защото, въпреки всичко, той знае, че Бог съществува и че Той може да дойде да му помогне: ”не дреме и не спи, Който пази Израиля." (Пс. 120:4).
Бог не е далече, Той е като сянка, която постоянно те придружава. Това дава нови надежди човек да Го търси, докато е жив, независимо от вече придобития опит. Езикът на псалмите е много топъл, човешки, близък, силен. Примерно, усещането за бедност е показано в образа на врабче на покрива, но с упование, че Бог ще го закрили: ,,в сянката на Твоите криле ще се скрия, докле преминат бедите." (Пс. 56:2); nзащото Ти си моя помощ, и под сянката на Твоите криле ще се зарадвам; към Тебе се привърза душата ми, Твоята десница ме поддържа.“ (Пс. 62:8-9); “Само в Бога се успокоява душата ми: от Него е моето спасение." (Пс. 61,2.6).
За вярващия човек Бог е навсякъде, усеща Негова близост: „Отзад и отпред Ти ме обгръщаш и слагаш ръка върху мене… Възляза ли на небето - Ти си там; сляза ли в преизподнята - и там си Ти. Взема ли крилете на зората и се преселя на край-море, -
и там Твоята ръка ще ме поведе, и Твоята десница ще ме удържи" (Пс. 138,5.8-10).
В псалмите се усеща влияние на невярващите: „В своята гордост нечестивецът пренебрегва Господа и казва: "не дири сметка"; във всички си помисли дума: "няма Бог!" (Пс. 9:25); „Няма Бог” (Пс. 13,1; 52,2); „и казват: Господ няма да види, и Бог Иаковов няма да узнае." (Пс. 93:7). Невярващият пита: „и казват: "как ще узнае Бог? и може ли да знае Всевишният?" (Пс. 73:11); Писателите на псалмите слагат тези думи в устата на богати, насилници, зли хора, които не се страхуват от Бога. Вярващият се уповава на Божията помощ: “Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята." (Пс. 120:2); „Нашата душа се уповава на Господа: Той е наша помощ и наша защита” (Пс. 32,20). В моменти на Божието мълчание живеещият от вяра пита: „О, Боже, къде си”.
И въпреки че не вижда Бога, човек има нужда да види лицето Му. В Стария Завет, няма образ на Бога. Богът на израилтяните е Бог, чието лице не е било позволено на човека да види – който би искал да го види, той би умрял. И от тук произлиза толкова голямото желание: „Яви ни светлината на лицето Си, Господи!" (Пс. 4:7); “Душата ми жадува за Бога силний, живий: кога ще дойда и се явя пред лицето Божие!” (Пс. 41:3); ”Сърцето ми повтаря Твоите думи: "търсете лицето Ми; и аз ще търся лицето ти, Господи. Не скривай от мене лицето Си" (Пс. 27:8).
Бог приема образа на човек – това е въздигане на човешкото достойнство – въплътени Христос, образ Божи, отблясък на невидимия Бог. Но, ние не сме видели лицето на Христос и затова го търсим чрез псалмите. Ние търсим лицето на Възкръсналия Христос и молейки се изразяваме копнеж за месианска среща. Но трябва да разберем, че Бог има толкова образи колкото има хора на земята.
Исус също се е молил с псалмите, оживявайки ги в Своето време. Те са били Исусова молитва, молитва на човек, който е произлязъл от този народ и е знаел да се моли. Исус Христос е могъл да моли всеки псалм като Свой, защото в Своята праведност е изпитал цялата болка и унижение. И Исус е водил диалог с Бога чрез псалмите. Това са особено думите Му от Кръста, Неговите последни молитви: „Унива в мене душата ми" (Пс. 41:7; 52,5); “Боже мой, Боже мой! (чуй ме;) защо си ме оставил?" (Пс. 21:1). Все пак, знаем, че Исус ни е открил Бога като Отец, Който ни обича: “Авва, Отче! в Твоите ръце предавам духа Си." (Лк. 23:46) Тази особеност ни дава ключ за нов начин да се молят псалмите от времето на Исуса.
Така и ние днес молим псалмите (Часослова) в общение с Христос, съзнавайки че Бог на Когото се молим е Бог-Отец, Отец на Исус Христос, Който се моли с псалмите. Отец на нас, които сме братя Христови чрез Духа, Който в нас вика: ,,Авва, Отче”. Затова псалмите се молят в Църквата от децата на Новия завет. Ако Този който е глава на Тялото се е молил, молят се и членовете. От самото начало Църквата е отдавала голямо значение на псалмите защото и Исус ги е използвал и се е молил с тях. Само така можем да ги разберем, защото иначе те биха ни изглеждали като молитва, която е имала стойност само за хората от миналото.
Исус се моли с псалмите в Своята общност; Негова общност се моли. Отделният човек също така се моли само дотолкова, доколкото Христос се моли в него – не в свое име, но в името на Исус Христос; не се моли поради естествена склонност на своето тяло, но се моли от името на Въплътения Христос, моли се, позовавайки се на молитвата на Сина Божи, Който е станал Човек. Затова е изслушана молитвата на християнина, защото моли чрез Христос, с Христос и в Христос. И поради това всички наши молитви са насочени към Отец и завършват с думите: ”чрез Христос нашия Господ”.
С други думи, молитвата достига до Бога, защото Христос моли псалмите с всеки отделен човек и с общността, бидейки от дясната страна на Бога или по-точно казано, защото молитвата на този, който се моли, се съединява с тази на Исус Христос, а Христос ходатайства за онзи, който моли, защото моли с Неговия Дух.
По този начин псалмите са станали молитва на Исус, с която Неговата общност продължава да се моли до свършека на света. И преди всичко, това е молитва на общността, на цялото Тяло на Христос, защото в това Тяло присъства всичко онова, за което се говори в псалмите – и болка, и страдание, и радост, и невинност… Ако някой стих или някой псалм не може да бъде моя молитва, защото сега не изживявам или не разбирам това, тогава тази молитва е молитва на някой друг човек от нашата общност и със сигурност е молитва на Исус Христос и на Негово Тяло на земята.
Чрез псалмите и ние се учим да се молим, следвайки молитвата на Христос. Затова псалмите са изключително училище за молитва. Тук се учим да се молим следвайки Словото Божие, молим се позовавайки се на Неговите обещания. В тях е основата на Божието слово и затова няма място за егоистичните ни желания, а търсим волята Божия. Молим се, основавайки се на молитвата на Исус Христос и така се осъществяват думите от Свещеното писание, че Дух Свети се моли в нас и за нас.
Опитът, изразен в псалмите надминава опита на един човек, и всеки може да моли целия Псалтир. Така например, на нас, които сме грешници, не би било позволено да молим псалмите на отмъщение, защото към тях се привързват лошите мисли, но Христос, Който е взел върху Себе Си Божието отмъщение и с него е бил удрян вместо нас, Той превръща отмъщението в любов и прощава на враговете и ги освобождава. Значи, Бог Си „отмъщава” с прошката, а прошката, ако е автентична, променя човека. Синоним на прошката е любовта. И поради това ние може да молим всичките псалми със сърцето на Исус Христос, Който е чист, невинен и праведен. Така тези псалми благодарение на Него стават и наши. Същото се отнася и за псалмите на беда, болка и смърт... Молим ги като общност и като части на единственото Тяло на Христос. Молитвата на псалмите ни учи на общ живот. Моята молитва е част от молитвата на Тялото Христово.
И в Стария Завет много псалми са били молени по този начин. Някои псалми имат два гласа, които се сменят – Христос е винаги втори глас на онзи, който се моли: “Господи, кой може да пребъдва в Твоето жилище? кой може да обитава на Твоята света планина?
Оня, който ходи непорочно, върши правда и в сърце си говори истина." (Пс. 14:1-2). С тази нагласа трябва да пристъпим към молитвата на псалмите, и тогава няма да бъдат скучни, неразбираеми нито трудни.
Когато човек започне да моли псалмите, в началото той се стреми да ги изживява като лична молитва, иска да я направи своя. Но скоро се среща с изрази които му се струват неприемливи за лична молитва – псалми на невинност, на отмъщение, на страдание, когато се чувства добре… Тогава човек вижда в псалмите нещо, на което може да се удивлява, да ги слуша, да ги моли като молитва на някой друг човек, но не като лична молитва. Ала когато човек постоянства в молитвата на псалмите, той открива че понякога именно тези псалми са отражение на вътрешното състояние на собствената му душа, или образ на определен човек, с който или за когото се молим. Затова е добре псалмите, които не успяваме да приемем като собствена молитва и пред които сме изненадани, да разпознаваме като лична молитва на някой друг, който се моли, някой, който разкрива своята невинност, който призовава Божия съд, който понася толкова голяма болка: това лице е Самият Господ Исус Христос. Той е Който се моли във всички псалми. Човекът, Исус Христос, Който е преживял всяко наше страдание и болка, болест и отхвърленост, и Който е невинен и справедлив, в псалмите се моли чрез устата на Своята общност.
Псалмите се молят в Христос и те са изцяло изпълнени в Христос и са съществени в молитвата на Неговата Църква. Така в буквалния смисъл на думата псалтирът е книга на Исусовите молитви. В Своята молитва Исус е използвал Псалтира и псалмите са станали Негова молитва за всички времена. Така Псалтирът е същевременно молитва към Бога и Дума на самия Бог, именно защото тук намираме Христос в молитва. А Христос се моли с псалмите в нас и чрез нас – Исус продължава да моли в нас! Той ходатайства за нас чрез нас самите, чрез нашите молитви, тъй като молитвата на молещия се съединява с молитвата на Исус. Псалтирът е молитва на Църквата.
Псалтирът е молитва на цялата общност и на прославената Църква и на тази в чистилището, и на пътуващата. Така ние даваме устата си на Христос както и за „Отче наш”. Божието слово надминава времето и историята. Псалтирът е сигурно автентична молитва, това е молитва която съдържа всичко: и страдание, и радост, и греховност, и невинност; молитва на Мистичното тяло Христово. Въпреки че аз в момента съм щастлив, може би мой събрат е в мъка, значи псалмът е универсална молитва. В псалмите ние следваме Божието слово, позоваваме се на обещания…
1.3. Духовност на СтариЯ Завет
Набожният израилтянин разбира своето отношение с Бога от гледна точка на служене: Бог е Господар, а човек е слуга. ,,Господи, аз съм Твой слуга, твой слуга, син на Твоята рабиня" „Ето, както очите на слугите са обърнати към ръката на господарите им, както очите на слугинята - към ръката на господарката й, тъй и нашите очи - към Господа, нашия Бог, докле Той ни помилува. " (Пс. 122:2). За евреите, ако някой е наречен ,,слуга на Яхве”, не е унижение, а чест, защото това е знак на приятелство с Бога. Така са наричани и Авраам, Мойсей, Давид, пророците…
С това виждане за „слуга” е тясно свързан и ,,страхът Божи". Това е главна характеристика на вярата. „Израилю, какво иска от тебе Господ, Бог твой?” и като отговор на първо място идва: „Само да се боиш от Господа, твоя Бог..." (Втор. 10:12). Набожният израилтянин искрено е молил за страх Божи, това е смятал като дар от Бога: “утвърди сърцето ми в страха на Твоето име." (Пс. 85:11). “Бойте се от Господа, (всички) Негови светии, защото няма оскъдност у ония, които Му се боят.” (Пс. 34:10). Този страх е понякога синоним на Божията любов, страх да не наскърбя, да не натъжа Любовта. От друга страна, Божието всемогъщество и възвишеност са толкова големи че побеждава страха. В срещата с Бога винаги е присъстващ и страхът. Просто човешката природа трябва да реагира така. Понякога страх Божи е синоним на вяра: когато Авимелек отправя упрек на Авраам, защо не е казал, че Сара е негова жена (Авраам се е страхувал, че ще го убият заради нея). Авраам отговаря: „Помислих, че в това място няма страх Божий, и че ще ме убият за жена ми.” (Бит. 20:11).
Но, именно страхът Божи при набожния израилтянин е залог, че молитвата ще бъде изслушана. ,,Колко много са у Тебе благата, що пазиш за ония, които Ти се боят" (Пс. 30,20). “защото, колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него." (Пс. 102:11). По този начин молещият се, носи чувството на радостно упование. Заветът с Мойсей на Синай е давал на израилтянина усещане, че е в роднинска, кръвна връзка с Бога. (Мойсей поръсва народа с кръв на жертва).
Така малко по малко, но все по-ясно и по-ясно се развива и схващането за Божието бащинство. „Това ли въздаваш Господу, народе глупав и несмислен? Не е ли Той твой Отец, Който те усвои, създаде те и те уреди?” (Втор. 32:6). „Само Ти си наш Отец; защото Авраам не ни познава, нито Израил ни признава за свои; Ти, Господи, си наш Отец." (Из. 63:16).
Постепенно расте и съзнанието на отделните хора, че имат Бог за Отец. Това по особен начин се проявява чрез имената, които дават на децата: Авиел – мой отец е Бог; Авиях или Йохав – мой отец е Яхве.
Вижда се и по това как те се обръщат към Бога със съвършена детска свобода: „Господи, Отче и Владико на живота ми! Не ме оставяй на волята им и не ми давай да падна чрез тях.." (Сир. 23:1), ,,Господи, Отче и Боже на живота ми! Не давай да се възгордеят очите ми, и отмахни пожеланията от мене." (Сир. 23:4).
И тогава, когато Израел изневери, пророците възвестяват, че Господ, в Своята любов, ще сътвори, роди ново сърце, чрез което пак ще се възстанови детското отношение към Бога. А особено чрез възвестяване на идването на Месия: ,,Той ще Ме нарича: Ти си мой Отец, мой Бог и твърдиня на моето спасение. " (Пс. 88:27). „Аз ще му бъда баща, и той ще Ми бъде син." (2 Царст. 7:14).
Името Бог е присъстващо в Стария Завет, но все пак не се използва така често и избягват да го използват както в личната, така и в обществената молитва. Тук инициативата идва от Бога, като дар от Неговата свобода, както мъж и жена свободно си избират с кого ще живеят. Това, което ни е учил Исус Христос, дава на всичките ни възможност да станем деца Божии и да ни е позволено да можем да наричаме Бога с името “Отче”.
Исус радикално променя това отношение – не е вече отношение Господар – слуга което предизвиква страх от Бога: ,,бой се от Господа " (Втор. 10:12), а отношение Отец – син.
За човек е голяма радост и щастие да може да нарича Бога свой Отец.
[1] Катехизис на Католическа Църква, 2567
[2] От глагола хиллел идва възгласът халлелуях (славете Йахве, славете Господа)
[3] Катехизис на Католическа Църква, 2563.
[4] Евреите още днеска очакват Месия Който ще поднови Храм.
[5] 9 часа сутрин. За евреите ден започва с излизането на слънце, значи в 6 сутрин.
[6] 12 часа.
[7] 15 часа.
[8] Съществуват някои места в Стария завет, които изглеждат като действие на магия: примерно магичната мощ на тоягата на Мойсей ( сравни Изх. 7-8), ръцете на Мойсей са повдигнати във висините и молят за победа на израилтяните срещу амаликитците. (сравни Изх. 17:11-14).
[9] Петокнижие и Иисус Навин са книги които описват историята на спасението което започва със сътворението на света и човечеството, и продължават с разказ за създаването и развитието на изрилския народ, на неговото пребиваване и освобождаване от Египет, и след това път през пустинята и влизане в Канаан и разполагане в обетованата земя.
[10] В някои издания на Библията Книгите Царства се състоят от 4 книги (така е и в българската Библия), докато в други се разделят и 1 и 2 Царства се наричат 1 и 2 Самуилова, а 3 и 4 Царства се наричат 1 и 2 Царства.
[11] Химни
[12] Амос настоява за справедливост в противовес на царуването на беззаконие и несправедливост (5:21-24).
[13] Осия подчертава милосърдието защото по негово време е имало много голяма бедност (2:9-16).
[14] Исаия, като пророк, който е отговорил на призванието си, когато е видял зло у народа, изтъква вярата и светостта (6:1)
[15] Тези молитви Йеремия е изрекъл, когато е бил съвсем разочарован поради толкова много страдания, които е трябвало да понася в своята пророческа дейност. Те принадлежат към така наречените молитви на протест, в които молещият се оплаква, тъжи, протестира.
[16] Ако грънчар иска да покаже качеството на своите съдове, ще удари най-силния, за да може той да издържи.
[17] Развива се полустих, който е с подобни и противоположни думи и той повече разработва мисъл на първи полустих.
Няма коментари:
Публикуване на коментар