Бързо правило за отблъскване на негативни чувства, емоции и грешни влияния

В името на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин!

След това почакай малко, докато утихнат всичките ти чувства и мислите ти оставят всичко земно: тогава направи три поклонаи кръст с думите:

Молитва на митаря

Боже, бъди милостив към мене, грешния.

Начални молитви 

Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, заради молитвите на Твоята Пречиста Майка и на всички светии, помилуй нас. Амин.

Слава на Тебе, Боже наш, слава на Тебе!

Царю небесни, Утешителю, Душе на Истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас и ни очисти от всяка сквернота и спаси, Благий, нашите души.

Светий Боже, Светий Крепки, Светий Безсмъртни, помилуй нас!(три пъти)

Слава Отцу и Сину и Светому Духу, и сега и винаги и во веки веков. Амин.
Пресвета Троице, помилуй нас: Господи, очисти греховете ни, Владико, прости беззаконията ни, Светий, посети и изцели немощите ни, заради Твоето име!

Господи, помилуй! (три пъти)

Слава Отцу и Сину и Светому Духу, и сега и винаги и во веки веков. Амин.

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хлеб дай ни днес, и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници, и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия.

Троични тропари

Станали от сън, падаме пред Тебе, Благий, и Ти пеем, Силний, ангелската песен: свят, свят, свят си, Боже, по молитвите на Богородица помилуй нас.
Слава Отцу и Сину и Светому Духу, .
От одъра и сън ме дигна, Господи, просвети моя ум и сърце, за да Те възпявам, Света Троице: свят, свят, свят си, Боже, по молитвите на Богородица помилуй нас.И сега и винаги и во веки веков. Амин......
Неочаквано ще дойде Съдията и на всекиго делата ще се открият, но с страх зовем в полунощ: свят, свят, свят си, Боже, по молитвите на Богородица помилуй нас. 

Господи, помилуй. (12 пъти)

Псалом 50

Началнику на хора. Псалом Давидов, когато идва при него пророк Натан, след като Давид беше влязъл при Вирсавия.

Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми.
4. Много пъти ме умий от моето беззаконие и очисти ме от моя грях,
5. защото беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене.
6. Пред Тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших; тъй че Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд.
7. Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми.
8. Ето, Ти обикна истината в сърцето, и вътре в мене ми яви мъдростта (Си).
9. Поръси ме с исоп, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг.
10. Дай ми да чуя радост и веселие, и ще се зарадват костите, от Тебе съкрушени.
11. Отвърни лицето Си от греховете ми и изглади всичките ми беззакония.
12. Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.
13. Не ме отхвърляй от лицето Си и Светия Твой Дух не отнимай от мене.
14. Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.
15. Беззаконните ще науча на Твоите пътища, и нечестивите към Тебе ще се обърнат.
16. Избави ме от кръвнина, Боже, Боже на моето спасение, и езикът ми ще възхвали Твоята правда.
17. Господи, отвори устните ми, и устата ми ще възвестят Твоята хвала;
18. защото, да би искал жертва, аз бих Ти дал; но към всесъжения не благоволиш.
19. Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.
20. Стори добро (Господи) на Сион по Твоето благоволение; въздигни стените иерусалимски;
21. тогава ще Ти бъдат угодни жертви на правдата, възношение и всесъжение; тогава на Твоя олтар ще възложат телци.

Молитва Към Архангел Михаил

Господи Боже, велики Безначален Царю, изпрати, Господи, Твоя Архангел Михаил на помощ на Твоя раб (името) да ме отърве от моите видими и невидими врагове.
О, Господен великий Архангеле Михаиле, излей мирото на благостта върху твоя раб (името).
О, Господен великий Архангеле Михаиле, съкрушителю на демоните, забрани и възпри всички мои врагове, борещи се с мен, обезсили ги и ги съкруши като прах пред лицето на вятъра.
О, Господен великий Архангеле Михаиле, шестокрили първи княже и воеводо на небесните сили, херувими и серафими, и на всички светии!
О, чудни Архангеле Михаиле, пазителю на неизречените Тайни Божии, бъди мой велик помощник във всичко: в обиди и в беди, в скърби и печал; в пустините и на кръстопътища, на реки и на морета тихо пристанище!
Избави ме, велики Архангеле Михаиле, от всякакви дяволски прелести, винаги ме чувай мене, Твоя грешния раб (името),молещ се на тебе и призовавщ твоето свято име, изпрати ми скоро твоята помощ и чуй молбите ми.
О, велики Архангеле Михаиле! Победи всяка противодействаща на мен сила със силата на Честния и Животворящ Кръст Господен, по молитвите на Пресветата Владичица Богородица, на светите апостоли, и на светителя великия свети Николай Чудотворец, на свети пророк Илия, на свети Андрей Юродиви, на светите великомъченици Никита и Евстафия, на светите светители , преподобни мъченици и на всички светии и на всички Небесни сили. Амин.

О, велики Архангеле Михаиле! Помогни на мене грешния твой раб (името), избави ме от земетресение, огън, потоп,меч и ненавременна смърт и от всяко зло, и от всеки враг.
Свети Архистраже Божий Михаиле и всички Небесни сили, молете Бога за нас!(3 пъти / според желанието)

Молитва за ограждане с небесните сили.

Господи Иисyсе Хpисте, Сине Божий, огpади ме със святите Твои Ангели
и с молитвите на Всепpечистата Владичица наша Богоpодица и Пpиснодева Маpия,със силата на Честния и Животвоpящ Кpъст,със святия Аpхистpатиг Божии Михаил и всички безплътни Hебесни сили ,святия Пpоpок и Пpедтеча Кpъстителя Господен Иоана,святия Апостол и Евангелиста Иоана Богослова,свещеномъченика Кипpиана и мъченица Иyстина,светителя Hиколая аpхиепископа Миp Ликийски чyдотвоpеца,светителя Льва епископа Катанския,светителя Иосифа Белгоpодския,светителя Митpофана Воpонежския,пpеподобния Сеpгейя игyмена Радонежския,пpеподобния Сеpафима Саpовски чyдотвоpеца,светите мъченици Вяра, Hадежда, Любов и тяхната майка София,светия и пpаведни Богоотец Иоаким и Анна ивсички Твои светии ,помоги на мен, недостойния твой pаб (името на молещия),избави ме от всяко вpажеско нападение, от всякакви магьосничества, вълшебства, чаpодейства и от лyкави хора, да не могат успеят те да ми пpичинят никакво зло. Господи, със святото Твое сияние съхpани ме в yтpо, в ден, във вечеp, в сън дълбок, и със силата Твоя Благодатна отблъсни и разруши всякакви зли нечестиви действия по наставление на дявола. Който ги мисли и прави - върни тяхното зло обpатно в пpеисподнята, ако Твое е Цаpството и Силата, и Славата, на Отца, и Сина, и Святаго Дyха. Амин.

Молитва за отблъскване на гибелното влияние на лукавия

Господи Иисусе Христе, Боже Спасителю мой! Дай на мене, недостойния/ta Твой//я  раб/иня, съкрушение и освещение на сърцето ми,за да Ти се моля усилено с чиста молитва, та да изтрия ръкописанието на моите грехове.Изгаси, Господи, огъня на моите страсти и ме избави от неугасващият огън!Зная, че всекидневно и всеки час безмерно Те огорчавам и разгневявам; но Твоето дълготърпение ще победи моето лукавство.Господи, Боже на добротата и милосърдието,спаси ме от лукави мисли, които врагът ми изпраща и навява, за да угнетява душата ми.Запрети му, Христе, с Твоята сила, която е заповядала и на морските вълни!Нека тя го обезсили и прогони далеч от мене, Твоя раб.Защото той всеки ден прилага към мене нови замисли на своето лукавство,за да овладее слабия ми ум, да ме отклони и отдалечи от Тебе и от Твоите спасителни заповеди.Многомилостиви Владико Господи, прогони от мене тоя лукав дух с всичките му коварни злоумисли и намерения,за да Те възпявам и прославям с Твоя безначален Отец и с благия и животворящ Твой Дух,сега и винаги, и во веки веков. Амин.(3 пъти /според желанието)

Да се дигне Бог, и да се разпръснат враговете Му
и да бягат от лицето Му, които Го мразят.
Както се дим разнася да изчезнат,
както восък от пламък огнен се топи —
тъй и бесовете да загинат от лицето на ония, които обичат Бога
и се осеняват с кръстното знамение, и с веселие казват:
Радвай се, пречестни и животворящ Кръсте Господен,
който прогонваш бесовете ...със силата на разпнатия на тебе Господ наш Иисус Христос,
Който слезе в ада, унищожи силата на дявола
и ни дарува тебе, Своя честен Кръст, за прогонване на всеки враг и противник.
О, пречестни и животворящ Кръсте Господен!
Помагай ми със света Дева Богородица и с всички светии во веки. Амин!

Огради ме, Господи, със силата на честния и животворящ Твой Кръст
и ме запази от всяко зло. Амин!

Слава Отцу и Сину и Светому Духу, и сега и винаги и во веки веков. Амин.

Притчата на Питащото Хлапе

     

 Епархиален Храм "Св. св. Кирил и Методи"-Коледен Концерт на Училище "Гергана " в Ню Йорк 

     Вчера в Неделя-20/12/2015 малките ни сънародници и техните родители представиха малък коледен концерт в Храм "Св.св Кирил и Методи". Препълниния храм беше осеян с невиноста и ангелско пеене от малките Българчета живеещи в Ню Йорк. 
     Наистина е внушително да забележим умилиение и възторг по лицата на присъстващите възрастни. Малките първокласници се представиха отлично и згряха сърцата ни с коледно настроение. 

     Тук е мястото да отбележим силата на невинноста и безпорочието. На детската невинност , която Спасителят Иисус Христос ни завеща да влезем пред него за спасение. Въпреки незабележима на пръв поглед , Атмосверата беше доста дивна и до някъде възвишаваща духа към светлината на Бога.
      Емигрантският живот не е лесен. Той е изпълнен с предизвикателства и изпитания. Въпреки това е удивителна човешката стремителност на родителите да поставят децата си в правилно и угодно на Бога въспитание и по това изпросване на неговата благодат върху децата си. Тази изпитана любов може да се сравни със същата любов с която Светата Троица ни спасява, обича, възпитава и благославя.
       Когато грешник като мен види с очите си колко деца спонтанно пристъпиха без да бъдат подканвани от родителите си с доверие и сигурност към Епископ Данаил, за да целунат ръката му и изискат благословия, нещо неописуемо става вътре в душата му. Нещо трябва да е много наред в цялата тази ситуация и то в Божии храм. Нещо трябва да става с изкривените от комунизъм и пост комунизъм възпитателни ценности. Нещо великолепно! Поклон пред тези родители, които въпреки трудният живот успяват доста добре да създадат достойно поколение на Българския род без значение къде се намираме. Аплодисменти на организаторите.
         Дядо Данаил е уникален тип(ако мога да захвърля тона на официалния бозав репортерски стил). Смирен, благ, тих и лек в отношенията си и общуването с дори и най -дразнещите миряни в епархията. Висок, слаб, млад, малко залюхан на пръв поглед, но когато чуем неговите твърди и доста остроумни проповеди придобиваме идея за силата на духа му. Хитър, мъдър, твърд и непоколебим воин срещу нечестиви енергиии и стълпник на Христовите наредби. 
Класически Светогорски Монах от А до Я. Когато видиш толкова детска чистота привлечена от неговата аура и насядали и наобградили го- нещо се запитвам - Това сега реалност ли е? И точно когато се попитах това, един наперен хлапак с перчем и мини-смокинг дръпна за ръката Отец Петър и го попита-
"Чичо, кой е тоя на престола, не ми прилича на дядо Мраз?". 
"Това е дядо  Владика, моето момче"
"Що е такъв шарен?"- не го остави хлапето .
"Ми защото е шеф по ранк на поповете и защото е правиден и добър чичо"
"Значи е като мен, щото ти ми каза ,че и аз съм праведен"
Ето с две думи едно подсмъркващо хлапе как може да ни разкаже смисъла на Писанията. 

 

Правило , когато се молим за ближния(друг човек)

Ето няколко силни и кратки молитви

Призывание помощи Духа Святаго на всякое дело доброе

В името на Отца и Сина и Светаго Духа. Амин.

След това направи кръст поклон и кръст 3 пъти и се моли:

Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния.

Господи Иисусе Христе, Сине Божи, заради молитвите на пречистата Твоя Майка и на всички светии, помилуй ни. Амин.

***

Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе.

Царю небесни, Утешителю, Душе на истината, Който си навсякъде и всичко изпълваш, съкровище на благата и Подателю на живота! Дойди и се всели в нас, очисти ни от всяка скверност и спаси, Благий, душите ни.

***

Свети Боже, свети Крепки, свети Безсмъртни, помилуй ни (три пъти).

***

Слава на Отца и Сина и Светаго Духа, и сега и всякога и во веки веков. Амин.

***

Пресвета Троице, помилуй ни; Господи, очисти греховете ни; Владико, прости беззаконията ни; Светий, посети и изцери немощите ни, заради Твоето име.

Господи, помилуй (три пъти).

***
Слава на Отца и Сина и Светаго Духа, и сега и всякога и во веки веков. Амин.

***

Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия!–(3 пъти)

***

Станали от сън, падаме пред Тебе, Благи, и Ти пеем, Силни, ангелската песен: свет, свет, свет си, Боже, по молитвите на Богородица помилуй ни.

Слава на Отца и Сина и Светаго Духа.

***

От легло и от сън си ме дигнал, Господи. Просвети моя ум и сърце и отвори устните ми, за да Те възпявам, Света Троице: свет, свет, свет си, Боже, по молитвите на Богородица помилуй ни.

И сега и винаги и во веки веков. Амин.

***

Неочаквано ще дойде Съдията и на всекиго делата ще се открият. Затова със страх зовем в полунощ: свет, свет, свет си, Боже, по молитвите на Богородица помилуй ни.

Господи, помилуй (12 пъти).

Дойдете да се поколним на Царя, нашия Бог!
Дойдете да се поклоним и паднем пред Христа Царя, нашия Бог!
Дойдете да се поклоним и паднем пред Самия Христос, нашия Цар и Бог!


Тропарь,Глас 4
Творче и Создателю всяческих, Боже, дела рук наших, ко славе Твоей начинаемая, Твоим благословением спешно исправи, и нас от всякаго зла избави, яко един всесилен и Человеколюбец.


Кондак, Глас 3
Скорый в заступление и крепкий в помощь, предстани благодатию силы Твоея ныне, и благословив укрепи, и в совершение намерения благаго дела рабов Твоих произведи: вся бо, елика хощеши, яко сильный Бог творити можеши. 

Перед началом всякого дела

Царю Небесный, Утешителю, Душе истины, Иже везде сый и вся исполняяй, Сокровище благих и жизни Подателю, прииди и вселися в ны, и очисти ны от всякия скверны, и спаси, Блаже, души наша.
Благослови, Господи, и помоги мне, грешному, совершить начинаемое мною дело, во славу Твою.
Господи, Иисусе Христе, Сыне Единородный Безначальнаго Твоего Отца, Ты бо рекл еси пречистыми усты Твоими, яко без Мене не можете творити ничесоже. Господи мой, Господи, верою объем в души моей и сердце Тобою реченная, припадаю Твоей благости: помози ми, грешному, сие дело, мною начинаемое, о Тебе Самом совершити, во имя Отца и Сына и Святаго Духа, молитвами Богородицы и всех Твоих святых. Аминь.

Господи! За Тебе е възможно да направиш това и това за този Твой раб; направи с него това, защото името Ти е благ Човеколюбец и Всемогъщ.


„Не заради мен, окаяния/ата грешник/ца, а заради сълзите на тази майка(майка, сестра, баща, брат...т.н, която скърби за сина си и твърдо е уверена в Твоето милосърдие и всемогъщество, Христе Боже, възкреси (спаси, изцели)сина ù(мъжа и, детето и, майка и..т.н!“

О целомудрии и благополучном замужестве дочерей

Великомученице Екатерине

Moлитва:

О святая Екатерино, дево и мученице, истинная Христова невесто! Молим тя, яко особливую благодать, еюже предвари тя Жених твой, Сладчайший Иисус, приимшую: якоже посрамивши прельщения мучителя мудростию твоею, пятьдесят витий победила еси, и напоивши их небесным учением к свету истинныя веры наставила еси, тако испроси и нам оную Божию мудрость, да и мы, вся козни адскаго мучителя расторгше, мира же и плоти соблазны презревше, достойни явимся Божественныя славы, и к расширению святыя нашея Православныя веры сосуди достойни соделаемся, и с тобою в небесней скинии Господа и Владыку нашего Иисуса Христа со Отцем и Святым Духом восхвалим и прославим во все веки веков. Аминь.

О целомудрии и благополучном замужестве дочерей

Праведному Филарету Милостивому

Тропарь, глас 4-й:

Аврааму в вере подражая, Иову же в терпении последуя, отче Филарете, благая земли разделял еси неимущим и лишение сих терпел еси мужественне. Сего ради светлым тя венцем увенча Подвигоположник, Христос Бог наш, Егоже моли спастися душам нашим.

Кондак, глас 3-й:

Истинно всеизрядная твоя купля зрится и мудрою быти судится всеми благомудрствующими: отдал бо еси дольняя и кратковременная, взыскуя горних и вечных. Темже и достойно стяжал еси вечную славу, милостиве Филарете.

Стихира, глас 2-й:

Благотворяй от Бога есть, глаголет Богослов, и ты убо от Бога еси, милостиве Филарете. Якоже бо Божие есть, тако и твое бысть дело, еже благодеяти, Того убо по естеству, твое же по причастию.

Святому апостолу Андрею Первозванному

Молитва: Первозванне апостоле Бога и Спаса нашего Иисуса Христа, Церкве последователю верховный, всехвальне Андрее! Славим и величаем апостольския труды твоя, сладце поминаем твое благословенное к нам пришествие, ублажаем честная страдания твоя, яже за Христа претерпел еси, лобызаем священныя мощи твоя, чтим святую память твою и веруем, яко жив Господь, жива же и душа твоя, и с ним во веки на небеси пребываеши, идеже и нас любовию твоею не оставляеши, якоже возлюбил еси отцы наша, егда Духом Святым прозрел еси земли нашея ко Христу обращение. Веруем же, яко и молиши о нас Бога, зря во свете Его вся нужды наша. Тако сию веру нашу во храме твоем исповедуем, и Господа и Бога и Спаса нашего Иисуса Христа молим, да молитвами твоими подаст нам вся потребная ко спасению нас грешных: да якоже ты абие ко гласу Господа, оставль мрежи твоя, неуклонно Тому последовал еси, сице и кийждо от нас не своих сих да ищет, но еже к созиданию ближняго, и о горнем звании да помышляет. Имуще же тя предстателя и молитвенника о нас, уповаем, яко молитва твоя много может пред Господем и Спасителем нашим Иисусом Христом, Емуже подобает всякая слава, честь и поклонение со Отцем и Святым Духом во веки веков. Аминь.

Святителю Николаю, Мирликийскому чудотворцу

О, всесвятый Николае, угодниче преизрядный Господень, теплый наш заступниче и везде в скорбех скорый помощниче! Помози ми, грешному и унылому в настоящем житии, умоли Господа Бога даровати ми оставление всех моих грехов, елико согреших от юности моея, во всем житии моем, делом, словом, помышлением и всеми моими чувствы; и во исходе души моея помози ми, окаянному, умоли Господа Бога, всея твари Содетеля, избавити мя воздушных мытарств и вечнаго мучения: да всегда прославляю Отца и Сына и Святаго Духа, и твое милостивное предстательство, ныне и присно и во веки веков. Аминь. 

Как да се молим за: 1) горд и опърничав човек; 2) за злобен; 3) за сребролюбив и алчен; 4) за завистлив; 5) за пияница; 6) за чревоугодник


Когато виждаш в ближния недостатъци и страсти - моли се за него; моли се за всеки, даже за своя враг. Ако виждаш горд и опърничав брат, който се държи горделиво с теб или с другите, моли се за него Бог да просвети неговия ум и да стопли сърцето му с огъня на Своята благодат; казвай:

Господи, научи Твоя раб, паднал в дяволска гордост, на кротост и смирение и премахни от сърцето му мрака и бремето на сатанинската горделивост!


Ако видиш злобен, моли се така:

 Господи, направи благ този Твой раб с Твоята благодат!


Ако видиш сребролюбив и алчен, казвай: 

Наше нетленно Съкровище и неизтощимо Богатство! Дарувай на този Твой раб, сътворен по Твой образ и подобие, да познае лъжата на богатството и това, че всичко земно е суета, сянка и сън. Защото дните на всеки човек са като трева или като паяжина и само Ти едничък Си нашето богатство, покой и радост наша!


Когато видиш завистлив, моли се така: 

Господи, просвети ума и сърцето на този Твой раб в познание на великите, безбройни и неизследими Твои дарове, които приема от неизброимите Твои щедрости, защото, заслепен от страстта си, той забравя Теб и Твоите богати дарове и бидейки богат с Твоите блага, счита себе си за просяк и заради това се прелъстява, като гледа благата на Твоите раби, с които, о, неизречима Благосте, Ти даряваш всички - всекиго според силите му и според Твоята воля. 

Снеми, всеблаги Владико, покривалото на дявола от очите на сърцето му и дарувай на Твоя раб сърдечно съкрушение и сълзи на покаяние и благодарност, та да не се зарадва врагът за него, като го улови жив в своята воля и да не отблъсне с нея Твоята ръка.


Когато видиш пиян, казвай от сърце: 

Господи, милостиво погледни на Твоя раб, прелъстен от лъстта на стомаха и плътското веселие, дарувай му да познае сладостта на въздържанието и поста, и произтичащите от него плодове на духа.


Когато видиш някой пристрастен към храните, който търси в тях своето блаженство, казвай: 

Господи, най-сладка наша Храна, никога несвършваща, но пребъдваща в живот вечен! Очисти от нечистотата на чревоугодието този Твой раб, който цял се е превърнал в плът и е чужд на Твоя Дух, и му дарувай да познае сладостта на Твоята животворяща духовна храна, което е Твоята Плът и Кръв, да познае и светото, живо и действено Твое слово.

Молитва за тия, които ни мразят

Господи Иисусе Христе,
Ти прости на Твоите врагове, защото те не знаеха що правят, когато се изпълваха с мъст срещу Тебе.
Моля Те усърдно, бъди милостив към онези, които ме ненавиждат и враждуват против мене,
които ме обиждат, оскърбяват, хулят и клеветят.
Ти изпитваш дълбочината на човешкото сърце и знаеш, че съм немощен и не съм без вина. Затова подкрепи ме да подобря сърцето си,
да умножа делата на любовта към моите ближни и с нищо никого да не огорчавам.
На враговете ми прости по Твоето неизказано милосърдие,
вразуми ги, озари ги с Твоята истина,
за да не се разпалва ожесточението им против мене, грешния,
и да не се случи нещо зло с тях, заради мене.
Добре ми е да бъда под Твоята вечна закрила,и аз Те моля да не оставиш злото да ме победи, нито да погуби някого от враговете ми,но всички да се обърнем към Твоя мир и да бъдем Твои,защото Ти единствен си благословен во веки-веков. Амин!

Когато повече хора се молят за ближния е добре да се помолят така

Господu Боже наш, Иисусе Xpиcте! Tи си реkъл с Tвоите пречuстu уста: aкo двама от вас се съгласят на земята дa попросят нещо, каквото и дa било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.

Затова Господи наш сега пред Теб стоим със смирена молитва, не заради нас грешните, но заради Твоя/та раб/иня, която с вяра се уповава на теб в този труден за него/нея момент. Прости му/и греховете като Благ и Човеколюбец, прогони всякакви дяволски влияния и козни и направи (това и това-казва се какво точно). Подай му/и по твоята милост. Благослови го/я по твоята безмерна благодат и безгранично човеколюбие. 

Отжени с твоята Божествена светлина мъките и изтрий сълзите му/и, укрепи вярата му/и вТебе , та както сме се събрали в Твое име да просим Твоята благодат , така и да се събираме всички заедно да възхвалим с радостно сърце и преизпълнени с неотразима обич Твоето свято име, името на нашия Отец и животворящия Твой Дух сега и винаги и във веки веков . Амин

Кога и как да се изповядваш

Кога и как да се изповядваш

Архимандрит Даниил Аеракис

 “Аз Ти открих греха си и не скрих беззаконието си; аз казах:

“ще изповядам Господу моите престъпления” и Ти сне от мене вината на греха ми”.

(Пс. 31:5)

Посвещава се:

На грешника!

На този, който пада, но отново става.

На този, който не се отчайва, но и не намира покой.

На този, който с покаянието си радва ангелите.

Д.Г.А.

Съдържание

Предговор

Плачът на радостта

Трябва ли да се изповядам?

Аз съм толкова грешен!

Не съм направил нищо!

Ще се изповядам пред иконата

Свещениците са хора грешни

Препятствието на срама

След като отново ще съгреша?

По-късно! Има време

Всеки ден ли трябва да се изповядвам?

Как да се изповядвам?

Двете крайности

Изповядването на греховете

Предговор

Животът ни е пълен с благоприятни възмож­ности. Бог, Който ни обича и пожертва за нас единородния Си Син, ни поставя в такива жи­тейски ситуации, които живо свидетелстват за постоянния Му призив за близост. Ние за съжа­ление страним от Него. От Бога, Който е цен­търът на всичко, ни отдалечава една центробеж­на склонност. Тази склонност се нарича грях.

Тук няма нужда да говорим пространно за гре­ха. Всички знаем какво е злото и горчилката от него. Познаваме го. Вкусили сме от плодовете му. Външно, но най-вече вътрешно, носим раните му.

Но да бъде благословено името Божие! Колко­то и силна да е центробежната сила на греха, съ­що толкова силна е и центростремителната сила, която се нарича покаяние. Покаянието е дар на Божието човеколюбие. То е благовременен дар. Само в този живот ти е дадено да използ­ваш покаянието и да превръщаш горчилката в сладост.

Покаянието започва от момента, когато в нас се зароди скръбта, “скръбта по Бога” (2Кор. 7:10). Грехът е чуждо тяло за човека. Когато едно чуждо тяло разкъсва плътта ни, то причинява болка.

Същото усеща и душата. Чувствителната ду­ша изпитва болка от греха.

Божието слово е благодетелно тогава, когато води душите на братята християни към тази благословена скръб; скръб, която се превръща в ра­дост. Апостол Павел казва за разликата между скръбта по Бога и скръбта по света: “Защото скръбта по Бога произвежда покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2 Кор. 7:10).

***

Целта на тази книга е да отведе нашите съгрешни братя при радостта на изкуплението, вървейки по пътеката на скръбта по Бога, по пъ­теката на покаянието. Покаянието очиства гре­ховете ни, заради които е пролята изкупителна­та кръв на Богочовека Иисус Христос. Св. Йоан Златоуст ни казва: “Съгрешил ли е някой? Кога­то почувства болката от покайната скръб, то­гава започват да се изчистват греховете му” (ЕПЕ 23,474).

Тъй като авторът на тази книга също е гре­шен (дори чувства и вярва в думите на Павел, че е “пръв сред грешните”!), затова и тази книга не е написана, за да заклеймява и жигосва грешници­те, а със съчувствие към тях. Когато някой наш роднина се разболее, ние веднага го водим при лекар.

Толкова наши роднини, наши братя в Хрис­та, боледуват духовно. Лекар има: това е Иисус Христос. Лечебница има: това е Църквата. Ле­карство има: това е кръвта Христова. Приемна за ранения грешник има: това е изповедта. Не сме ли длъжни тогава да увещаваме своите братя, да не пропускат тази благоприятна възможност, наричана изповед?

Грешниците имат нужда от съчувствие. Заедно с тях трябва да плачем. Св. Йоан Златоуст посочва, че думите на апостола: “плачете с ония, които плачат” (Рим. 12:15) се отнасят за духов- ната болка. Защо съчувстваме за телесната болка, а не съчувстваме за духовната, т.е., за греха па човека до нас? Ако видим някой наш близък да носи много тежък товар, ние се втурваме да му помогнем. Нашият брат, нашият съгрешник е твърде претоварен. Ние ще го облекчим, когато му подадем ръка за помощ и така му помогнем да стигне до Онзи, Който “взима върху Си греха на света” (Йоан 1:29). В тази връзка св. Йоан Зла­тоуст казва: “Съчувствието в скръбта обикно­вено прави тежестта на скръбта лека. По същия начин, ако някой помогне на човек, който носи тежък товар, тогава на човека ще му стане по- леко. Това се отнася за всички други товари” (ЕПЕ 23,474).

Нямаме право да стоим безразлични, докато другите страдат. Любовта е наш дълг, който трябва да изплатим изцяло. И в случая на съгрешните ни братя ние изплащаме дълга на любовта не като ги изобличаваме в падението им, а като им съдействаме да се изправят. За съчувствието към жертвите на греха говори и св. Йоан Злато­уст: “Когато магарето ти падне, ти се опитваш да му помогнеш, за да се изправи. Колко повече трябва да се грижим и да помагаме на братята си, които са съгрешили!” (ЕПЕ 23,474).

Тази книга е само един израз на съчувствие към грешните. Всички могат да се спасят, да станат светци, да станат граждани на небето. Стига да се покаят и изповядат.

Книгата иска да отстрани пречките, които Сатаната поставя на пътя към тайнството на любовта и човеколюбието - изповедта. Затова в нея има надежда, че много от грешниците ще встъпят в редовете на каещите се. Сатаната упорито затваря вратата към покаянието. Не­ка сревност и любов я отваряме - както за себе си, така и за другите.

Атина, 21 ноември, 1990 г.

Въведение Богородично,

Архимандрит Даниил Г. Аеракис

Плачът на радостта

Различните сълзи

Няма човек без сълзи. И богат да е, и цар да е, и като мъдрец да е известен, сълзите ще са спътник в живота му. За тях говори псалмопевецът Давид в своя известен стих: “Които са се­чи със сълзи, ще жънат с радост” (Пс. 125:5-6). Съществуват много видове сълзи.

• Има сълзи от болка, които извират от очите при скръб и нараняване.

• Има сълзи от прекалена чувствителност, които извират от очите, когато ни правят несп­раведливи забележки или злословят по наш ад­рес.

• Има сълзи от егоизъм, които рукват, кога­то ни обиждат и засягат “егото” ни.

• Има сълзи от радост, които изпълват очите при някоя приятна изненада.

• Има сълзи от вълнение заради чуването или виждането на нещо разтърсващо.

•   Има сълзи от скръб заради починат лю­бим човек.

•   Има обаче и едни други сълзи, които са все по-редки в наши дни. Както оредяват цве­тята в близост до високите върхове, така оредяват и тези сълзи. Това са сълзи на скръб и на радост. Те извират от светата скръб и се вливат в радостта, в ангелската радост. Ангелите са ви­наги радостни. Но радостта им нараства и ве­селието им се увеличава, когато видят долу на земята някой с тези сълзи.

Това са сълзите на покаянието. Една сълза от очите на грешника, който се кае - а кой не е грешник? - струва повече от целия свят. Всички­те богатства на света няма да ми стигнат, за да придобия спокойствието на моята душа. Съл­зите на покаянието обаче са достатъчни. Всичките богатства на света няма да ми стиг­нат, за да придобия рая. Една сълза обаче е достатъчна.

Сълзите на покаянието

Нашият Бог на любовта не иска много от нас. Иска само мъничко сълзи за греховете ни. Ни­ма това е много? Всичко, което иска от нас, е да съжаляваме за греховете си, да се каем за тях. Да скърбим толкова малко, за да се радваме тол­кова много. В този връзка св. Йоан Златоуст каз­ва: “Съгрешил ли си? Съжалявай, кай се искрено и ще бъдеш освободен от греха. Не е трудно да го направиш. Сякаш Сам Бог ти казва: Искам да съ­жаляваш за греховете си. Не искам от теб да кръс­тосваш моретата, да спираш в далечни прис­танища, да се скиташ по чужди места, да харчиш пари, да те заливат страшни вълни. Какво тол­кова искам от теб? Да жалиш за греховете си” (ЕПЕ 30,120).

Сълзи на покаянието се стичали от очите на Давид, когато казвал: “Всяка нощ обливам лег­лото си, със сълзи измокрям постелята си” (Пс. 6:7). Всяка нощ Давид мокрел възглавницата със сълзите си. Плачел заради двата големи гря­ха, които извършил, заради прелюбодеянието и убийството. Той бил цар, но не бил щастлив. Защото отвътре изгарял.

Грехът е пожар. За да угаси някой пожара,  трябва да отвори водопроводните кранове. Съ­щото е необходимо и при греха. За да угасим пожара на греха, трябва да отворим крановете на очите ни от които да рукне пожарогасител­ната течност, сълзете на покаянието. За това го­вори св. Йоан Златоуст: “Нека угасим пламъка па прегрешенията. Нямаме нужда от много вода, само няколко сълзи стигат. Пожарът на греха е голям, но от няколко сълзи гасне. Защото сълза­та потушава пламъка на прегрешенията и очис­тва отвратителната миризма на греха” (ЕПЕ 30, 166).

Давид бил цар, но не бил щастлив. Защото бил ранен.

Но кой човек не е наранен от травмите на греха? Представи си, че съществува лекарски кабинет, който е винаги отворен, за да приема ранените по всяко време, да предоставя даром грижа и лечение, и най-важното, да подарява лекарството, което очиства раните, облекчава болката и премахва всяка травма. Кой от ране­ните няма да отиде в тази кабинет?

Съществували такава лечебница? Разбира се. Това е Църквата. А лекарство? Това е кръвта на Иисус Христос. Църквата е центърът за спешна помощ за всеки грешник. Тя е кръвна банка.

Кръв и сълзи

Всички лекарства имат някакъв срок на год­ност. След това стават негодни за употреба. Ста­ват опасни. Лекарството обаче, наричано Хрис­това кръв няма срок на годност. Изобщо не се разваля. Запазва се през вековете живо. То е вечно.

Кръвта, която е необходима за кръвопрели­ване в болния, трябва да бъде от съответната кръвна група. Кръвта на Иисус Христос, която Божията любов влива във всеки грешник, не е просто от най-подходящата група. Тази кръв е от божествената група. Тя е чиста кръв - кръв, от която са отстранени микробите на греха.

Понякога в болниците се случва да не дос­тига необходимата за преливане кръв. В Църк­вата кръвта на спасението никога не пресъхва, защото извира от раните на Разпнатия.

Лекарството, наричано Христова кръв, се предлага “за прошка на грехове”. Всеки наранен от греха се изцелява, стига да смеси Хрис­товата кръв със своите сълзи.

В часа, в който грешникът се изповядва със сълзи, всички, наистина всички негови грехо­ве и дори най-отвратителните, се изчистват. За­това и войната на сатаната, вековният враг на спасението ни, има две фази.

•   Първо: да ни хвърли в греха.

• И второ: да пречи на спасението ни. Нека си и припомним тропара от полунощницата: “Дай ми сълзи, Господи! за да измия своите грехове, та­ка че ръкописанието и споменът за живота ми да ти принесат покаяние за благодарност. Но врагът ме ме мами и напада душата ми. Господи, преди да бъда погубен в ада, спаси ме” (от Полунощницата, гл. 4).

Светите отци подпомагат опитите на греш­ника за покаяние. Описват силата, която имат покайните сълзи и колко унищожително е обезсьрчаването, заради което падаме. Като говорим навременното лечение, св. Йоан Златоуст, казва """ Не ми казвай: обърках се и не знам какво да правя. Не ми казвай: съгреших и не знам какво да правя. Имаш на разположение Лекар, Който е по-силен от болестта. Имаш Лекар, Който може да те излекува с един знак само. Имаш Лекар, Кой­то иска и може да те излекува” (ЕПЕ 33,444).

Отците на Църквата разглеждат като изкусително средство не само сълзите заради собствените ни прегрешения, но и сълзите заради греховете на всички хора. Плачейки за нещас­тията на другите, има надежда да се спасиш и от собственото си нещастие. За това говори св. Василий Велики: “Когато видиш брат си да плаче, каейки се за греховете си, плачи и ти, и страдай заедно с него. Така, плачейки за болките на другите, ти ще можеш да се избавиш и от сво­ята болка. Защото този, който плаче заради гре­ховете на близките си, изцерява и себе си, макар да плаче повече за своя брат” (ЕПЕ 7,234).

Трябва ли да се изповядам?

Извинения

Бог е любов. Той не погубва грешника, а го спасява. Бог прави всичко, за да го спаси. Той му предлага кръвта на Своя Син. Той му да­рява Църквата. Той му дава безброй благопри­ятни възможности за покаяние. Тайнството на Любовта Му продължава най-вече в тайнството на изповедта.

Въпреки наличието на такава изкупителна и терапевтична сила в Църквата и в нейните тайнства, малко са хората, които бързат да се възползват от тази лечебница, от изповедта. Малцина съзнават своите грехове. Малцина просят от Бога да им дари покаяние, да им да­ри сълзи на разкаяние. Покъртителна е покайната молитва: “Господи, дай ми сълзи като на же­ната, която беше достойна да умие нозете Ти; сълзи, които да ме освободят от пътя на заблудата, да ти дам драгоценно миро, да ти принеса чист живот на покаяние” (от Великото повечерие).

Малцина от наричащите се християни изповядват своите грехове с желание за спасение. Малко християни избират печелившия билет на покаянието. Можеш ли да си представиш как­во е да намериш кредитор, готов да ти опрости целия дълг, стига да го помолиш, а вместо това ти да отказваш?

Бог не излага на показ, нито на присмех, на­шите рани. Той просто иска да ни излекува. Бог иска да споделим своите грехове само пред един човек: пред духовника ни. И тогава ни дарява опрощението. Във връзка с това св. Йоан Зла­тоуст казва: “Бог не показва язвите пред множес­твото. Той не произнася присъда пред много хо­ра. Не събира свидетели за прегрешенията ти. В твоята съвест, без ничие друго присъствие, един­ствено Той, Който вижда всичко, изпитва твои­те грехове пред съда на ума. Поправи престъпле­нията си. И така, изповядвайки своите страс­ти, с чиста съвест пристъпи към светата тра­пеза и вземи участие в светата жертва” (ЕПЕ 30,236).

Защо мнозинството хора не се възползват от благоприятната възможност да се покаят и из­повядат? Причината е по-дълбока, отколкото изглежда. Обикновено се предлагат извинения, които скриват основните причини - липсата на вяра и безразличието.

По-нататък в тази книга ще се опитаме да оборим предлаганите извинения, за да разчис­тим пътя към спасителното покаяние, или с дру­ги думи - към Царството небесно.

Когато съветваш някой да се изповяда, сякаш караш да върши нещо неимоверно тежко и грудно. Изведнъж става муден и дори не­подвижен. За да оправдае липсата на смелост да се изповяда, той започва да си търси извинения. Нека ги изслушаме внимателно и въз основата на Свещеното Писание, светите отци на Цьрквата,опита, а също и логиката, да им отговорим накратко.

Могат ли греховете да бъдат простени с изповед?

Първо възражение:

Как е възможно изповедта да опрощава  всички грехове?...

Бихме ли задали подобен въпрос на някой и тестен лекар, докато ни препоръчва и дори подарява полезно за нас лекарство? Разбира се че не. Ние се доверяваме на лекаря, може да се каже, безрезервно. Приемаме лекарството без излишни въпроси, без възражения.

Не трябва ли като вярващи християни да проявим още по-голямо доверие към нашия Господ Иисус Христос, Който е Лекар на душите и телата, и Който ни възлюби със Своята кръстна любов? Кой от лекарите е бил прикован на кръст заради нас? Христос бе разпънат на кръста. И Неговия кръст е извор на живот. Него възпяваме за неописуемия Му дар: “Твоят кръст, Господи, е живот и възкресение за Твоя народ, и като вярваме в това, Теб, нашият разпнат Бог ние славим. Помилуй нас!” (от Хваления, гл. 2).

Но вместо да Му благодарим за Негова жер­тва, ние Го критикуваме, задето е избрал изпо­ведта за път, който ни води към спасение. Раз­съждаваме, дали покаянието и изповедта са ни толкова необходими, дали ще бъдем изцелени?

Изповедта е последица от Христовата жерт­ва на кръста. Христос прие да издигне всички­те ни грехове на кръста. И чака. Когато изпо­вядваме вярата си в Него като Спасител, и ко­гато изповядаме нашите грехове с покаяние, ние ставаме участници в изкуплението, което Той ни дари с Кръста и Възкресението Си.

Покаянието е спасителното лекарство, кое­то изличава всеки грях. Това е подчертано по удивителен начин от св. Йоан Златоуст, вели­кият проповедник на покаянието: “Опрощава­нето на греховете е извор на спасение и награда за покаянието. Защото покаянието е средство за из­беляване на нашите грехове. То е небесен дар. То е чудотворна сила, благодат, която побеждава пос­ледиците от правосъдието по закона. Тя не отх­върля блудника. Не пропъжда пияницата. Не се отвращава от идолопоклонника. Не прогонва подигравача и клеветника. Не отбягва богохулника, нито дори грубиянина. Тя всички променя. Пока­янието претопява греха” (ЕПЕ 30,240).

Питаш, как посредством изповедта могат да се опростят греховете? Казваш, че не разбираш как става това. Но защо забравяш, че става ду­ма за тайнство? Проумяваш ли начина, по който Бог е създал човека? Със сигурност не. Вярваш обаче във всесилната Божия любов. Затова и приемаш сътворяването на човека от Тво­реца. По същия начин не разбираш как бива претворяван човека. Както не разбираш как е сътворен човека, така не разбираш и как съществуващите грехове стават “несъществуващи”. Покаянието прави греховете като неизвършвани никога.

Факт е, че със слово и пръст Бог сътвори човека. Факт е също, че със слово и кръв, Той го пресътворява. Бог изчиства и възражда човека. За това трудно дело Той дава максималното своята кръв. Човекът Му дава минималното своето покаяние. Св. Йоан Златоуст го казва по характерен начин: “Нима можеш да обясниш начина по който си бил създаден? Не. По същия почин не можеш да обясниш и начина по който се изличават греховете. Огънят, който внезапно пада върху тръните, ги изпепелява. Многократно по-силно Божията любов изпепелява нашите грехове. Изтръгва ги от корен. Поставя този, кой­то беше грешник на еднакво ниво с този, който не е съгрешил. Не търси как става чудото, а вярвай в чудото” (ЕПЕ 33,444).

Изповедта е акт на вяра. Този, който не вяр­ва в Лекаря, в Иисус Христос, естествено не при­ема и лекарството Му. Този, обаче, който се до­верява безрезервно в любовта и силата на Ле­каря, той безрезервно приема и лекарството, ко­ето Той му дава, т.е. изповедта. И не само го приема, но и благодари за този голям дар.

Аз съм толкова грешен!

Въглените и океана

Продължаваме с извиненията. Дяволът цели едно: да паднем в ада. За да ни откъсне от единствения Спасител той опитва всички средства. Той затваря очите на мнозина, за да не виждат чудесата, които Христос върши с грешниците. Христос не е дошъл за безгрешните, за­щото такива няма. Той дойде за грешниците. Подписа поканата към тях със Своята изкупителна любов. И начинът по който вика греш­ника, се нарича покаяние. То е предпоставката за рая. Самият Господ казва: “Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние " (Лук. 5:32).

Има едно извинение, което като преграда затваря пътя към покаянието:

Аз вярвам в силата на изповедта. Приемам, че Христос опрощава греховете. Но съм много грешен. Толкова много, че дори е трудно да си го представите. Греховете ми са много, неизброими са. Престъпленията ми са тежки. Как е възможно да бъдат простени...?

Кое е по-силно - шепата пламтящи въглени или обширния и дълбок океан?

Ако хвърлиш пламтящи въглени в океана, ще чуеш само едно кратко “пуфф...” и те вед­нага ще изгаснат. Нашите грехове са като тези въглени. Те изгарят съвестта ни отвътре. Пла­мъкът на съвестта е ад преди ада. Но ако въгле­ните на греховете ни са много, Божията милост е много повече. Тя е безбрежен и безкраен оке­ан. Затова, ако с изповедта изхвърляме въгле­ните на нашите грехове в океана на Божията любов, трябва да сме сигурни, че ще изгаснат моментално.

Грешник ли си? А има ли някой без грях? Не виждаш ли колко много грешници покаянието хвана за ръка и отведе при Бога. Всички те бяха хора, които нямаха очи да застанат пред Чис­тия и Неосъдния. Но покаянието ги поведе за ръка, помогна им да изправят главите си, даде им прямота и искреност.

Св. Йоан Златоуст, който в своите пропове­ди окуражава грешниците да не се обез­сърчават, казва по този повод: “Кой няма грях? Никой. Ти обаче казваш: Извършил съм големи и ужасни прегрешения. Прегрешил съм повече от който и да било. И какво от това? Не чуваш ли пророка, който казва: “Аз, Аз Сам изглаждам тво­ите престъпления заради Самаго Мене и грехове­те ти не ще спомена. Припомни Ми; ще се съ­дим; говори, за да се оправдаеш” (Ис. 43:25,26). Осъзнай, че си съгрешил. Това ще е началото на твоето изправяне. Твоята скръб заради грехове­те ти, отпадналостта ти, сълзите ти, всичко това ще докаже твоето разкаяние. Какво друго направи блудницата? “Почна да облива нозете Му със сълзи” (Лук. 7:38). Тя взе за водач покаянието и достигна до извора на опрощението - Христос” ЕПЕ 33,446).

Грешниците са за рая

Казваш, че си голям грешник? Това ли е причината, поради която се съмняваш, че ще бъдеш опростен и спасен? Кажи ми тогава:

• По-голям грешник ли си от митаря в притчата (Лук. 18:10-14)? Той напусна храма спасен само и единствено защото изповяда и то публично своите прегрешения.

• По-голям грешник ли си от митаря Матей (Мат. 9:9-11)? Той се удостои да стане апостол и евангелист, само и единствено защото прояви истинско покаяние и напусна своето окаяно занятие.

• По-голям грешник ли си от Савел (Деян. 8:3 9:1)? Павел стана велик апостол на народите и пламенен проповедник на Христовото Евангелие, само и единствено защото се покая, и изповяда големите си престъпления и не се умори да се кае за грешките си.

• По-голям грешник ли си от разбойника на кръста (Лук. 23:40-43)? Той стана първият обитател на Рая, само и единствено защото не се опита да търси оправдание за греховете си, а ги изповяда и искрено се покая.

Защо тогава си отчаян, пита св. Йоан Зла­тоуст, позовавайки се на всички тези примери: “Никой, възлюбени, да не се отчайва за своето спа­сение. Митар ли си? Можеш да станеш еванге­лист. Богохулник ли си? Можеш да станеш апос­тол. Разбойник ли си? Можеш да придобиеш рая. Магьосник ли си? Можеш да се поклониш на Бога. Няма грях, който покаянието да не може да за­личи” (ЕПЕ 33,444).

Ако в края на краищата има някой, който се отчайва от... изповядването на греховете, това е вдъхновителят на всеки грях, дяволът. Той вижда как грешниците се изплъзват от ръцете му. Как го напускат, как ги губи? Чрез покаяние и изповядване на греховете. Св. Йоан Златоуст в един откъс описва оплакванията на дявола в диалогична форма.

- Защо плачеш, дяволе?

- Как да не плача? Не виждаш ли колко много от избраниците ми се изгубиха?

- Кой ти ги отне?

- Покаянието.

Ето и текста на св. отец: “Защо се боиш, дяволе, когато възхваляваме покаянието, защо плачеш и защо си притеснен? Имам причина да плача, за­щото покаянието ми отне избраниците, блудниците, митарите, разбойниците, богохулници­те" (ЕПЕ 30,112).

Любов за грешниците, не за “праведните”

Още ли твърдиш, че не се изповядваш, за­щото си голям грешник? Моля те, не забравяй, че Божията любов е най-вече за грешниците, за да не кажа направо, само за грешниците. Бог не обича безгрешните, защото такива няма. Христос не дойде да призове “праведници, а грешници към покаяние” (Лук. 5:32). Всеки който живее с чувството, или по-скоро с илюзията, че е праведен, няма да бъде оправдан. Такъв човек поставя себе си извън благодатта и оградата на Църквата.

Нека предположим, че пред нас стоят двама души - единият грешник, а другият праведник. Божията любов към грешника е голяма, не за­щото е по-добър, а защото е в по-голяма беда. ( св. Йоан Златоуст казва: “Ако вижда човек да пада, подава му ръка с любов. Ако вижда друг да стои стабилно, наставлява го в страх Божи” (ЕПЕ. 30,436).

Човекът, който не пада, трябва да се бои повече от падналия. Падналият, окаяният, търси и проси Божията милост. Този, който не е паднал, е в опасност да се възгордее, и тогава неговото падение ще е по-голямо. “Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне” (1 Кор. 10:12).

Това, естествено, не е поощрение на греховността. “Ще съгрешим, а после ще се изповя­даме?” Никога не бива да мислим по този начин. Това ще е подигравка с Божията любов. Божи­ята любов е покана към грешника за истинско покаяние и изповед, а не насърчение за упорс­тво в греха.

Нашият Бог изисква много от праведниците. Това е така, защото им е дадена много бла­годат. Бог приема грешниците, прощава грехо­вете им, без други изисквания. Защото те са в опасност да се отчаят. От праведните, обаче, той иска лихва, или с други думи: добродетели и де­ла. Разбира се, накрая той ще иска това и от покаялите се грешници, които трябва да покажат “плодове достойни за покаяние”. Господ ни по­казва това с притчата си за десетте мини: “За­що не даде парите ми в банката, та аз, като дой­да, да ги получа с лихва?” (Лук. 19:23). Св. Йоан Златоуст, като има предвид тези думи и изоб­що любовта Божия към каещия се искрено грешник, отбелязва: “Тъй като греховете се считат за дълг на грешниците, когато се каят, той им дава и главницата, а от праведниците изисква на свой ред лихва” (ЕПЕ 30,248).

***

И така, възможността, която всеки грешник има - да се покае и изповяда - е уникална. Всравнение с нея, амнистията към осъдения за много години затвор е нищожно снизхождение. Вместо да бъдем осъдени за вечност, ние по­лучаваме прошка. И всичко това, заради нашето покаяние и изповед.

Малцина обаче пристъпват към “престола на благодатта” (Евр. 4:15). Дяволът ни позволява да вървим по много “религиозни” пътища, до­ри да изминаваме дълги разстояния. Само по един път, той поставя барикади - по пътя на покаянието и изповедта.

Не съм направил нищо!

Илюзиите за спасение

Сатаната не смята да се отказва от намере­нието си да поставя прегради пред хората. Не­говата цел е никой да не се спаси. Желае всички да го последват в падението му. Иска всички да съжителстват с него в свърталището му, във вечния ад. Бои се обаче, че някои ще се откло­нят и ще тръгнат по стъпките на светците, по пътя на покаянието и любовта. Да разгледаме сега едно друго извинение, което той влага в ус­тата на много хора, само за да им попречи да се изповядат.

- Да се изповядвам? Че аз не съм направил ни­що. Нямам грехове! Какво съм направил? Нямам угризения. Спокоен съм. Другите сигурно са из­вършили големи престъпления, безчестия и без­закония. Аз обаче не съм направил нищо!

Тези оправдания са противоположни на пре­дишните, които отхвърляха изповедта с думи­те: “Много съм грешен. Толкова много и тежки са прегрешенията ми, че няма как да бъдат простени”! Виждате как сатаната ни води от една край­ност в друга, само и само да постигне целта си - падението ни.

Този, който казва че няма грях, определено не знае какво е грехът или носи очила, които виждат нечистотията като злато и златото като нечистотия. Този нещастен човек е загубил духовния усет. Вдишва мръсотията и казва: “Нас­лаждавам се на цветята!”. Помирисва цветя и казва: “Каква воня!”. Това не е нищо друго освен деформация.

За тази деформация пророк Исаия казва: "Горко на ония, които злото наричат добро, и доброто - зло, тъмнината считат за светлина, и светлината - за тъмнина, горчивото считат за сладко, и сладкото - горчиво!” (Ис. 5:20-22).

Който твърди, че няма грехове, осъжда сам себе си да не бъде излекуван никога. Знаеш ли коя е най-голямата пречка, за да бъде излекуван един болен човек?

•            Може би липсата на лекар? Не!

•            Може би липсата на лекарство? Не!

•            Може би липсата на лечебница? Не!

Всичко това го има. Най-опасната пречка пред лечението е илюзията. С други думи, човекът е сериозно болен, с много травми и вътреш­ни поражения, но живее с илюзията, че е напълно здрав. Илюзията препречва пътя към лекаря, лекарството и лечението.

Представи си човек, на когото цялото тяло е покрито с рани, и големи, и малки, но е облякъл блестящ нов костюм, който скрива раните. Гледа се в огледалото и се любува на себе си.

Нещастният! Костюмиран крачи... към смърт­та!

Същото става и с грешника, когато няма съз­нание за греховете си. Той носи костюма на сво­ята религиозна илюзия, на своето религиозно лицемерие и се прави на чист. Но зад фалши­вата външност е скрита трагедията на негови­те страсти и грехове. Трагедията на страстите, на нашите грехове, е причина за драмата на не­щастията ни. Всички злини, които се случват в обществото около нас, и дори в заобикалящата ни природа, са последица от греховете. Това изрично подчертава и св. Йоан Златоуст: “Причина за злините са нашите грехове. Заради нашите гре­хове сме нещастни. Заради нашите грехове жи­веем в постоянен страх. Заради нашите грехове стават войните. Заради нашите грехове възник­ват болестите и всички труднолечими страда­ния” (ЕПЕ 30,266).

Себепознание-богопознание

Ако съдиш за себе си повърхностно и его­истично, няма да забележиш микробите на гре­ха в твоя вътрешен свят. Но ако погледнеш чашата на своя живот под микроскопа на себе- познанието, и още повече на богопознанието, ще се ужасиш. Ще различиш грехове и лоши навици, незабележими и невидими с простото око на егоизма и самодоволството.

• Не чувстваш, казваш, никакво притесне­ние? Дали съвестта ти не е заспала? Дали твоето спокойствие не е просто апатия или безчувственост? Дали под повърхностната ти невъзмутимост не се крият смъртоносни паразити и насекоми?

• Нямаш, казваш, грехове? Само заради то­ва, че твърдиш подобно нещо, ти имаш абсолютна нужда от изповед. Защото вече вършиш два големи гряха. Единият е лъжата. И каква лъжа само? Толкова груба, че да “ти извади очите”. Нека чуем апостола и евангелиста Йоан: "Ако казваме, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас. Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда. Ако ка­жем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас” (1 Йоан 1:8-10).

Присвояване на авторитета

Другият голям грях е присвояването на ав­торитета. Чий авторитет? Божият авторитет. Са­мо Бог е безгрешен. “Никой не е благ, освен един Бог” (Мат. 19:17). Вземайки, следовател­но, свойство, което принадлежи изключител­но на Бога, ти правиш себе си Бог. “Няма човек, който да живее на тази земя без грях. Единстве­но Ти, Господи, си без грях” (от Заупокойната служба).Нещастен е този човек, който е лишен от основната способност да различава прегрешени­ята си. Той стои на ръба на пропаст. Само две стъпки го делят от ада, ако междувременно не се случи чудо.

• Едната стъпка наричаме свръхчувствителност. Свръхчувствителността води до състоя­ние на безнадеждност, на отчаяние. Греховно­то отчаяние приготвя човека за пропадане във вечния ад.

• Другата стъпка е равнодушието. Равноду­шието води до безчувствие, до дебелокожие. Ако една упойка е дадена в свръхдоза, пробуж­дането на човека след операцията става невъз­можно. Грехът е дяволска интервенция в душата ни. Понякога дяволът ни приспива с много сил­на упойка, с огромно безразличие и равнодушие, така че съвестта ни да не се пробуди никога.

Трагично е това състояние! Затова христия­нинът, освен за всичко друго, се моли да му да­де Господ да различава греховете си. Да му от­вори очите, за да види паденията си: “Дай ми да виждам своите грехове” (от молитвата на св. Ефрем Сириец).

Ще се изповядам пред иконата

Къде е изкупителният диалог?

Понякога наивно си мислим, че можем да манипулираме някои много важни предпоставки на нашето спасение. Изповядването на нашите грехове е много важно и незаменимо условие, за да пристъпим към изкуплението. Ако Божи­ята милост не срещне покаянието ни, очиства­нето на греховете и нашето спасение ще оста­нат утопия за нас. Следващото извинение, кое­то ще разгледаме, изглежда наивно и глупаво. Във всеки случай, то е удобно за мнозина и не­малко го използват.

- Признавам, разбира се, че се съм грешник. Ко­гато падна в някакъв грях, аз коленича пред ико­ните, изповядвам прегрешението си и прося оп­рощение? Защо изобщо трябва да ходя при све­щеник? Отивам пред някоя икона, по възможност на голям светец, на света Богородица или на Са­мия Христос!

Когато тялото ти боледува, така ли правиш? Когато си болен отиваш ли пред снимката на някой известен лекар, и споделяш ли, плачей­ки, оплакванията си? Със сигурност не. Може ли портретът на един лекар да те излекува, кол­кото и известен да е този лекар? Има ли сним­ката подобна... квалификация: ти й говориш, но тя не ти отговаря. Ти й споделяш болката си, но тя не ти дава лекарство. Ти беседваш с нея, но тя не може да ти напише рецепта.

Как постъпваш, всъщност, когато тялото ти страда? До колкото знам, не отиваш при нечия стара снимка, а тичаш в кабинета на някой до­бър и известен лекар.

Защо, след като става дума за здравето на тя­лото ти, постъпваш по този начин, а когато става дума за здравето на душата ти, казваш, че се из­повядваш пред икона? Ще ти проговори ли ико­ната? Ще ти даде ли опрощение иконата? Ще те посъветва ли иконата?

Разбира се, че трябва да заставаме пред ико­ните, които са на иконостаса в нашия дом, и пред иконите в храма. Разбира се, че трябва да коленичим пред тях. Ние се молим пред ико­ните, осъзнаваме своите прегрешения, излива­ме в думи и сълзи покаянието си. Това е една чудесна подготовка за изповед. По това не е из­повед и ние не можем да получим опрощение.

Имаме една друга голяма полза, когато зас­таваме или коленичим пред иконите. Осъзна­ваме своето състояние, сравнявайки нашия живот с живота на светците от иконите, и на първо място с вечния първообраз Господ Иисус Христос. Ние имаме нужда от огледало, което да откроява нашата грозота. Огледалото обаче не може да ни дари с красота. То е полезно, за­щото знанието на нашата некрасота е основно предусловие да търсим отново красотата. Ико­ната е огледало на светеца, на светата Богоро­дица и най-вече на Богочовека. Гледайки ги, ние се убеждаваме колко трагично е бил увреден на­шият собствен лик. А това е голяма придобив­ка. Така стигаме до съзнанието, което на свой ред ни води към изповед, където увредената икона на нашето Аз преоткрива “първоначалнага красота”.

Ако иконата можеше да говори, тя би ни ка­зала: “Виждаш ли колко си окаян? Върви в Силоамската къпалня, в изповедта. Там ще се очис­тиш и обновиш”.

Да чуем увещанието и на св. Йоан Златоуст: “ Ако от греховете днес си се състарил, подмлади се от покаянието” (ЕПЕ 30,286).

Кой дава опрощението?

Да не забравяме, че не изговарянето на гре­ховете ни дава опрощението, а властта за опро­щаване. В Стария Завет хората са изповядвали греховете си, но не са могли да станат нови чове­ци. Изповядват греховете си и пред Предтечата и Кръстителя Йоан (Мат. 3:6). Великият Про­рок и подвижник от пустинята приемал изпо­ведите на грешниците с голяма любов. Давал е точната диагноза. Съветвал е. Лекарство обаче за опрощаване на греховете не е давал. Не е имат, за да даде...

Лекарството за опрощение може да даде са­мо един: Богочовекът Иисус Христос. То е Не­говата свята кръв: “Кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях” (1 Йоан 1:7). И това лекарство Христос довери единст­вено на Църквата.

Не съществува опрощение без Христос. Ко­гато Иисус Христос се възнасял и искал да подчертае значимостта на опрощението, какво направил? Нима събрал няколко икони и об­ръщайки се към тях, казал: “На когото прости­те греховете, ще му се простят, на когото за­държите, ще се задържат”? Това ли направил Богочовекът? Не, разбира се. Събрал хора, апос­толите и им казал: “На които простите грехове­те, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Йоан 20:23).

Когато Господ изпратил десетте прокажени при свещениците, Той определено не ги изпра­тил, за да бъдат излекувани от тях. Той Самият ги излекуват. Но ги изпратил при свещениците поради две причини:

• Първо, за да получат потвърждение за сво­ето изцеление.

• Второ, за да покаже първообраза на изпо­ведта, която очиства човека от проказата на гре­ха. Разбира се, старозаветните свещеници не могли да дадат автентично удостоверение на из­целението. Презвитерите обаче на Новия Завет, наричани още “презвитери на покаянието”, из­поведниците, могат да лекуват.

Преди откриването на лекарство за проказа, никой не е можел да удостовери, че лекува то­на страдание. След откриването на лекарство­то обаче много лекари започнали да го използват. И разбира се, никой от болните от проказа не отивал при портрета на откривателя на ле­карството, нито пред някакво друго изображе­ние, за да оплаква своята “зла съдба”. Всички отивали при лекарите, с молба за лекарство. Ле­карството определено не било на лекарите. Ня­кой друг го бил открил. Но лекарите го използ­вали и препоръчвали.

Нещо подобно става и със служителите на Църквата. Те не предлагат някакво свое лекар­ство за лечение на душата. Някой им го е дал. Той е истинският Лекар на душите и телата - нашият Господ Иисус Христос. Но давайки ле­карството на свещениците, Той им заръчва да го преподават през вековете на всички греш­ници, които се каят. Във връзка с това св. Йоан Златоуст казва: "Нашите свещеници са получили власт не само, за да удостоверяват очистването на тялото от проказата, но и за да лекуват из­цяло мръсотията на душата. Така онези, които презират това, са по-лоши от съучастниците наДатан и заслужават голямо наказание” (ЕПЕ 28,126-128).

Фотографията на някой велик държавник може да стои в кабинета, но властта и делата в този кабинет са съсредоточени в ръцете на чове­ка, който работи там. Иконата на Христос е нав­сякъде в църквата и особено в стаята за изпо­вед. Но властта за конкретното служение, за оп­рощаването на греховете, е дадена на човека, който е в стаята за изповед - изповедникът. Та­ка е разпоредил Сам Христос, Който е изворът на опрощението.

Свещениците са хора грешни

Пред хора, не пред ангели

Идва ред на петото извинение, използвано от някои християни, които “се страхуват” да се изповядат. В нашата антицърковна епоха отри­цанието преобладава. Много светски хора прос­то не харесват свещениците. Те намират оправ­дание за това в съществуването на недостойни свещеници, което използват като “причина” за противенето си на православната вяра. Те каз­ват:

- Добре, може Христос да е казал, и е трябва да се изповядваме пред свещениците, които са нас­ледници на апостолите, но нещо неми е ясно. След като и свещениците са грешни хора, как можем да се изповядваме пред тях?

Да отговорим ли? Слава Богу, че духовници­те при които се изповядваме са хора грешни. И това е Божия икономия. Бог постави хора, а не ангели, за да служат тайнствата на благодатта.

• Представяте ли си, ако чисти и пречисти ангели служеха в храма И допускаха в него само себеподобни? Никой нямаше да посмее да вле­зе в църква!

• Представяте ли си, ако изповядваха анге­лите, които, както знаем, нямат и капка грях, които не грешат. Как биха могли те да разберат човешката слабост и как биха съчувствали на грешника?

Нашият Бог на любовта избра хора да изпо­вядват. Хора, които също грешат, които позна­ват греха, които знаят цената не всяко прегре­шение, разбират болката на съвестта и съчувст­ват на грешниците. Освен това и иереите, които изповядват, имат и те - като хора грешни - свои изповедници.

Опрощението на греховете не извира от не­погрешимостта на изповедника. То извира от ръкоположението, извършено над него, което е основано върху кръстната жертва и възкре­сението на безгрешния Иисус Христос.

Ако, за да пием вода, търсехме само блестя­ща от чистота чаша, то щяхме да умрем от жаж­да.

Грехът ни изгаря. Ние жадуваме изкупление. Ние утоляваме своята жажда с водата на опро­щението, която ни се преподава дори от съсъди, които не са стерилно чисти. Служителите на Църквата са хора грешни, но въпреки това имат благодатта на свещенството.

Смирението е основната предпоставка

Ако Христовата кръстна смърт, откъдето из­вира опрощението, е образец на пределно сми­рение, опрощението на човека, който се изпо­вядва не се дава, без самият той да прояви сми­рение. А истинско смирение е това да разкри­еш сърцето си пред друг човек.

Грехът е нещо страшно. И става още по-страшен, ако липсва смирение. Ако нямаме смирение и се превъзнасяме, грехът се превръ­ща в престъпление и става трудно да бъде из­лекуван. Св. Йоан Златоуст казва: “Ужасно е да греши някой. Но по-ужасно е да се гордее с грехо­вете си. Ако гордеейки се с добродетелите си, нак­рая ги губим, колко по-окаяни ставаме, когато се гордеем с прегрешенията си. Това предизвиква най-лошите поражения. Това е престъпление, по-ужасно от самото прегрешение” (ЕПЕ 30,98).

Когато искаш лекарство от аптекаря, ти не му правиш нравствена проверка. Ти не искаш от него сертификат за морал или удостовере­ние за това, че е в идеално здраве, за да прие­меш лекарството от ръцете му. Приемаш го, за­щото изпитваш нужда, а и защото знаеш, че то не зависи от качествата на аптекаря. Лекарст­вото е подпечатано и гарантирано от фармацев­тичната компания, която го е произвела.

Същото и дори по-голямо доверие трябва да имаме в Този, Който ни предлага лекарството на опрощението - в Иисус Христос. Аптекарят, а в случая става дума за изповядващия клирик, е само един обикновен ковчежник на благодат­та, иконом на тайнствата. Приемаме опроще­ние, следователно, от изповедника, от клирика на Православната църква, независимо от личното му ниво или от нравствените му качества.

Разбира се, духовникът трябва да се отличава със съответстващото на сана му поведение. Той самият трябва да води своята лична борба про­тив греха. Само опитният в битката може да съветва новобранеца за употребата на оръжие­то и да му внуши надежда за победа. Духовни­кът на първо място лично воюва срещу грехо­вете. Духовникът, както вече подчертахме, съ­що има свой изповедник и се изповядва. Ду­ховникът има опит от борбата против грехове­те, от радостта от изповедта и от надеждата за крайната победа. По този начин помага и на обикновения християнин, който може би идва за първи път на изповед.

Духовникът изпълнен с любов

Да споменем още нещо важно. За христия­нина няма да е трудно да пристъпи при клири­ка за изповед, ако клирикът знае добре своята роля в тайнството на опрощението. Той е инс­трумент на благодатта, а не извор на благодат­та. Добрите духовници знаят своето място, сво­ята роля и своята мисия. Те трябва да развърз­ват, а не да връзват душите.

Всеки грях, който грешникът изповяда, мо­же да бъде простен, ако има на лице покаяние и решение за промяна (не става дума за вече осъществена промяна, а за решение). За всички прегрешения, които са изповядани искрено от християните, духовникът чете една и съща опростителна молитва. Само когато долови неис­креност или несериозно отношение към тайн­ството, или липса на покаяние, само тогава той, разбира се, не може да даде опрощение, про­читайки съответната молитва. Защото, в тези случаи изповед всъщност не е имало.

Духовниците понякога дават някакво “пра­вило”, някаква епитимия на изповядващия се. Но епитимията не означава отказ на опроще­ние. Дори за изповяданите прегрешения да е да­дена някаква епитимия, опростителната молит­ва ще бъде прочетена. Грешникът, дори и най-големият, бива оправдан. Епитимията има педагогичен характер. Целта й е да запази в грешника съзнанието за големината на греха и за не­обходимостта от борба, за да не падне пак. Епитимия може да бъде дадена и при други случаи, на винаги с прозорливост и любов.

Начинът на даване на епитимия

Една и съща епитимия може да вдъхнови грешника или да го отблъсне. Например, прозорливият духовник дава епитимия по следния начин:

- Чедо мое, Бог ще прости всичко. И твоите грехове също. Не се бой. Но тъй като греховете, които сподели, са тежки, моля те, усили борба­та. Ела след известно време да поговорим отно­во. Тогава ще определим и времето, когато ще мо­жеш да пристъпиш към св. Причастие. До тога­ва, успокой се, защото Бог на милостта и съст­раданието те е приел.

Същата епитимия ще бъде дадена от някой непрозорлив и донякъде невеж духовник по следния начин:

- Греховете ти са ужасни! Две години да не се причастяваш. До тогава ще видим какво ще ста­не. Всеки случай не мога да ти прочета опростителна молитва.

Първият духовник е служител на човеколюбието. Другият се държи грубо, което сигурно оправдава като строгост. На първия христия­нинът ще отговори:

- Отче, разбирам, че още не мога да приема св. Причастие. Ще се опитам да изпълня това, кое­то ми казахте да правя, за да поправя злото. Ра­достен съм обаче, задето Господ ми прости. Бла­гословете ме за успех в борбата ми. Ще идвам чес­то, за да следите какво става. Имам голяма нуж­да от помощта ви!

При другия духовник грешникът може би няма да се върне, разочарован от неговото от­ношение.

Всичко написано до тук не цели да поощри липсата на строгост и оправдаването или пък прикриването на отвратителните грехове. Спо­деляме всичко това, за да подчертаем колко раз­лични могат да бъдат начините по които под­хождаме към всяка душа. Различни са прийо­мите, които духовникът може да използва, ко­гато дава епитимия. Във всички случаи обаче е задължително, епитимията да има духовен ха­рактер и да има отношение към конкретния грях.

Факт е, че прегрешенията биват опрощава­ни независимо от епитимията. Опростителната молитва се прочита и в двата случая - и при даване и при не даване на епитимия. Св. Йоан Златоуст казва ясно: “Изповяда ли греха си? Оп­равдан си. Покая ли се? Помилван си” (ЕПЕ 30,254).

Елементите, които правят грешника досто­ен за опрощение са:

• Благодатта - от страна на Бога и Неговата кръстна смърт.

•   Искреното покаяние - от страна на греш­ника.

Както знаят нашите християни, Божиите слу­жители не са мъчители, а отци които веднага съчувстват и прощават на грешника. Ще при­ложим тук думите на св. Йоан Златоуст, които разкриват незабавното опрощаване на грехове­те при покаянието: “Думата, която беше произ­несена в един момент, веднага донесе на каещия се спасението... И забележи, моля те, колко забавя Господ, когато трябва да накаже и колко бърза, когато трябва да прости” (ЕПЕ 30,256).

***

Ангелите са по-висши от човеците. Но Бог удостои човеците с харизмата на опрощаване­то на греховете. Самият Той благоволи да ста­не човек. Той пожела да спаси човека с човеш­ка природа, съчетана с божествената, а не с ан­гелска. По същия начин Той иска греховете на каещия се да бъдат простени от човешката при­рода, съчетана със свещенството.

В беседите си за свещенството св. Йоан Зла­тоуст казва за изповедта и иереите: “Макар и жи­тел на земята, свещеникът е поел отговорност за пребиваването на небето, с правомощието, ко­ето Бог никога нито е споменавал, нито е давал на ангелите, нито дори на архангелите: Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквото развържете на зе­мята, ще бъде развързано на небето (Мат. 18:18). Земните владетели имат правомощията да свър­зват, но само телата. Свързването на иереите се отнася за душата и продължава и на небето. Това, което свещенослужителите на Църквата извършват на земята, Бог потвърждава. Господ Бог утвърждава енергиите (действията) на бла­годатта, чрез които рабите действат” (ЕПЕ 28, 124).

Препятствието на срама

Отстраняване на препятствието

Продължаваме с оправданията, което хора­та често изтъкват, за да не се изповядат.

Покаянието е една изключително благоприятна възможност. Изповедта, тайнството на любовта и човеколюбието, е несравнима с ни­що привилегия. Повечето хора обаче не се пол­зват от нея и не се изповядват.

Оправданията са барикади, с които сатаната прегражда пътя ни, така че да не стигнем до мяс­тото на благодатта и спасението, и да се озовем извън Царството Божие. Тук ще представим поредното оправдание: срамът!

- Искам да отида да се изповядам. Чувствам такава нужда. Но се срамувам. Как да разкрия цялата си мерзост. Да се изложа така! Не мога. Срам ме е.

Срамът е голяма пречка. Господ я постави, дяволът я премахна. Представи си един голям изкоп по средата на пътя. Някой, който ни обича е поставил ограждения наоколо, за да не паднем в него. Но някой лош човек, някой садист отива и маха загражденията. Поставя ги в другата лента на пътното платно. Така освобож­дава пътя, за да преминем, но същевременно оставя изкопа необезопасен.

Мерзавец! Този мерзавец, този убиец на на­шата душа е сатаната. Ограждението, пречката е срамът. Бог е вложил в човека срам, за да го предпази от изкопа, от хаоса на греха: “Къде си тръгнал, засрами се! Не прави това!”.

•            Във време, в което си изкушен да разврат­ничиш, препятствието, което те спира е срамът: “Срамота е! Не бива”!

•            Когато си готов да откраднеш или да нару­гаеш, или да наклеветиш, пред теб отново се изправя препятствието: “Засрами се! Какво се готвиш да направиш?”.

Именно тази преграда на срама и безчестието бе взета и преместена от сатаната. Отстра­нявайки го от греха, той го постави пред покая­нието. От благословена, навременна преграда, той го превърна в проклета преграда. Посредс­твом срама сатаната ни пречи да са покаем.

- Срамувам се да се изповядам, да говоря за всичките си грехове пред свещеника, пред изпо­ведника!

Ето какво казва св. Йоан Златоуст за този ус­пех на сатаната: “Като знаеше сатаната, че в греха има срам, нещо, което в голяма степен мо­же да възпрепятства човека да сгреши, докато в покаянието има дръзновение, нещо, което ще подтикне към спасение, той промени ролята на сра­ма. Даде на покаянието срам, а на греха дързост” (ЕПЕ 30,292).

Така човекът стана дързък за греха, и сра­межлив за покаянието. Покаянието не иска срам. То изисква смелост. Покаянието е герои­зъм. Противно на героизма, обаче, човекът сва­ля оръжията и казва: “Срамувам се!”. И обратно. Грехът не иска смелост. Той изисква спи­рачка. Такава спирачка е срамът. Но човекът чупи спирачката и тича не просто смело, но и безочливо към греха.

Срамувам се да се изповядам!

- Срамувам се да се изповядам!

Не се ли срамуваше, когато повлечен от из­кушението извърши греха. Безсрамният сатана иска и теб да направи безсрамен, за да постиг­не две неща:

• Да ти попречи да приемеш лекарството.

•   Да уголеми раната ти.

Ти не се срамуваш от беззаконната си пос­тъпка, а от лечението на беззаконието? Не се срамуваше да извършиш злото, а се срамуваш да изповядаш злото? Св. Йоан Златоуст пита: “Той върши грях и не се срамува? Когато трябва да го изповяда, се изчервява? Това е злодействието на дявола. Когато човек извършва грях, той го кара не да се срамува, а да го прави открито. За­щото знае, че ако човекът се почувства засра­мен, ще избегне греха. Но за покаянието той го прави да се срамува, защото знае, че срамът ще попречи на покаянието. Сатаната постига цел­та си в две злини: като тласка човека в греха и като го въздържа от покаяние. Защо се срамуваш сега? Защо се срамуваш след като си прелюбодействал?Когато получаваш лекарството, когато се отърваваш от греха, не трябва да се срамуваш. Много повече трябва да се срамуваш, когато вър­шиш греха” (ЕПЕ 30,292-294).

Срамувам се от Бога

Срамуваш се от Бога? Поканен си да се из­повядаш пред Него. Но Бог знае всичко. Няма да Му кажеш нищо ново. Няма да се изложиш пред някой, който не знае за греховете ти и има високо мнение за теб. Наистина трябва да се срамуваш от Бога, но кога?

Трябва да чувстваш срам от Бога, когато из­вършваш греха. Трябва да усещаш погледа Му, също както праведния Йосиф, който на изку­шението да съгреши, отвърна с чудните думи: “Как прочее ще направя това голямо зло и ще съгреша пред Бога?” (Бит. 39:9). Трябва да чув­стваш срам от Бога, Който прати Своя Син, за да бъде разпнат за нас, и за да чувстваме ние срам, когато вършим грях. За нас се отнасят ду­мите Му: “Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми” (Мат. 21:37).

Ако не си се срамувал от Бога, когато пред иконата Му, пред очите Му, във всъдеприсъствието Му си вършел грях, сега, когато ти пред­стои да се изповядаш ли се срамуваш?

Погледни към Бога на любовта! Той е запи­сал всичките ти грехове на “черната дъска” на Своята памет. Но Неговата ръка е вдигната. Той държи гъбата, напоена с кръвта на Неговия Син, готова да изтрие всичките ти грехове от там. Достатъчно е само една дума да изречеш от все сърце: “Прости ми”.

Изкусителят е този, който те кара да кажеш:

- Много греших. Как е възможно да бъда спа­сен?

Ти не можеш. Бог обаче може. И св. Йоан Златоуст също казва: “Ти не можеш сам да за­личиш своите грехове. Господ обаче може. И Той ги заличава така, че не остава и следа от грях. Когато Бог прощава греховете, не остава ника­къв белег” (ЕПЕ 30,294-295).

Бог на опрощението и милостта приема по­каянието на грешника и прощава греховете ся­каш никога не ги е имало. Като продължава, св. Йоан Златоуст подчертава: “Той премахва грехо­вете, сякаш никога не са се случвали. Той отхвър­ля греховете по такъв начин, че не остава ника­къв белег, никаква следа, никакъв знак” (ЕПЕ 30, 296).

Срамуваш се от Бога? Защо? Да не би да се страхуваш от Него? Но виж колко много те обича Той. Готов е да те приеме с отворени обя­тия и да те целуне, така, както бащата прие и целуна своя блуден син. Готов е да заличи на­пълно всичките ти грехове. Св. Йоан Златоуст ни показва това с характерния пример за въг­лените и океана. Дори да са разпалена жарава, ако бъдат хвърлени в океана, кой ще надделее: въглените или океана? Разбира се че океана. Въг­лените ще изгаснат веднага. И не само това, но след време от тях няма да има и следа. “Помис­ли за искрата, която пада в океана и веднага изчезва. Каквото е искрата за океана, това са и човешките злини за Божието човеколюбие. И до­ри повече. Ако океанът все някъде свършва, то Божието човеколюбие е безбрежно” (ЕПЕ 30,288).

Срамувам се от изповедника

- Срамувам се!

От кого се срамуваш? От изповедника, от ду­ховника? Но нали и той е човек като теб. Той е единострастен с теб. Раненият съчувства на ра­нения. Грешният отец съчувства на грешния християнин.

Срамуваш се от един човек? А няма ли да чувстваш срам от хилядите, милионите и ми­лиардите не просто обикновени човеци, а свет­ци и ангели?В страшния ден на последния съд всички твои грехове ще бъдат открити пред ангелите и човеците. Ако не съумееш през живота си да се изповядаш пред един, който да ти даде извине­ние и опрощение, греховете ти ще бъдат отк­рити пред всички хора, които няма да могат да ти помогнат с нищо и ще бъдеш предаден на вечно осъждане. “Защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да по­лучи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си” (2 Кор. 5:10). Ето защо св. Йоан Златоуст съветва: “Тъ­гата е благо за онези, които се каят искрено за своите грехове. Благословени са тези, които тъгуватза своите грехове, защото те ще бъдат уте­шени. Съжалявай и тъгувай заради греховете си и така няма да плачеш заради присъдата, оправ­дай се пред съдията преди да отидеш на съд” (ЕПЕ 30,268).

***

Нашите грехове един ден ще бъдат огласени

- или хората ще ги разгласят, или Бог ще ги от­крие. Или ще ги изповядаме.

• Ако ги разгласят хората, резултатът ще бъ­де безчестие, унижение, публично опозорява­не.

• Ако Бог ги разкрие на страшния съд, ре­зултатът ще бъде: “Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, прокле­ти, в огън вечний, приготвен за дявола и него­вите ангели” (Мат. 25:41). Резултатът ще бъде вечният ад.

• Ако отидем сами и се изповядаме пред един човек само, пред подходящия духовник, резултатът ще бъде изкупление.

В състезанието побеждава този, който прис­тигне пръв на финала. В борбата за спасението побеждава този, който изповяда своите грехо­ве преди да са ги разкрили другите. И особено, преди Бог да ги разкрие. Ето защо пророкът ни говори: “Припомни Ми; ще се съдим; говори, за да се оправдаеш” (Ис. 43:26).

Ако навреме отидем пред съда на нашата съ­вест и бъдем осъдени, ако просим прошка и милост, тогава във всички случаи, ще бъдем ос­вободени от Божия съд и от вечното наказание.

 Какво тогава ни е от полза? Разбира се че из­поведта. Затова св. Йоан Златоуст казва: “Виж­даш ли колко беше оправдан от изповедта? Бог е човеколюбив. Той чувства жал не за Своя Син, а за роба, за човека. Той отдаде Своя Единороден Син за нас, за да плати за нас, неблагодарните роби” (ЕПЕ 30,294).

След като отново ще съгреша...?

Лекарство за многократни употреба

През първите векове на Църквата се появи­ли хора, които твърдели, че след кръщението не може да има прегрешения. А ако бъдат из­вършени, остават непростени.

Църквата, разбира се, не се съгласила с подобно мнение. Църквата не е място за бегрешни. Тя е лечебница за грешниците.

Горното неправилно мнение използват като извинение и мнозина от неходещите на изпо­вед. Случаят е донякъде сходен, но и различен.

- След като съм сигурен, че след изповедта ще повторя същите грехове, защо да се изповядвам? За да се подигравам с тайнството? Опитвах се, но не успях да спра да греша, страстите си оста­наха. Обещах и пред себе си, и пред Бога, и пред изповедника ми, че ще изкореня тази страст. Не успях. Защо тогава да ходя на изповед?

За съжаление и след кръщението, и след из­поведта ние падаме в нови грехове и повтаря­ме стари такива.

Банята очиства телесната нечистота на чове­ка, но това не означава, че той отново няма да се изцапа. Дано да не му се случи. Със сигур­ност обаче ще се изцапа и отново ще има нуж­да от баня.

По същия начин и след кръщението - което е нашата първа духовна баня - тялото и душата ни отново се омърсяват от греха. Кръщението, освен очистването, обаче ни дава и един голям дар: дава ни правото да се умиваме и очиства­ме отново и отново в “кръвта Му” (Рим. 5:9) - стига да поискаме. Също и Господ “веднъж” (Евр. 9:28) принесе Себе Си в жертва, но Него­вата жертва бива принасяна “постоянно” (Евр. 10:1). Неговата жертва е завинаги. Така и греш­ният човек се кръщава “веднъж”, но “постоян­но” докато е жив, има право да получи опро­щение чрез покаяние и изповед. Св. Йоан Зла­тоуст казва във връзка с това: “Има опрощение дори на греховете след кръщението, ако внима­ваме. И казвам това не за да ви направя безраз­лични, а за да ви предпазя от отчаянието. Защо­то отчаянието причинява повече вреди от без­делието” (ЕПЕ 30,104).

С покаянието Църквата ни предоставя ле­карство за спасението ни. Когато някой е взел лекарство и е излекувал някакъв здравословен проблем, няма ли да вземе отново същото ле­карство, когато се разболее? Не само че ще го вземе, но и ще е готов да плати за него. Освен това, ще го взема продължително, докато озд­равее напълно.

Защо обаче за своето духовно лечение чове­кът се нуждае незабавно от лекарството на по­каянието? Може ли то да го изцели веднъж и завинаги от всичките му досегашни болки?

Покаянието опрощава предишните прегре­шения. То не гарантира бъдещето. Със сигур­ност обаче много помага при бъдещите прег­решения. Ако чакаш да станеш по-добре, за да вземеш лекарството, или не го вземеш, защото си мислиш, че отново ще се разболееш, ти се самоосъждаш. Св. Йоан Златоуст казва за ле­карството на изповедта: "Точно защото не си опа­зил Божиите заповеди, ела в църквата. Ако лека­рят ти е предписал лекарство, което не ти е по­могнало, няма ли да го замени на следващия ден” (ЕПЕ 30,288-290).

С един удар само?

Когато греховната страст е вкоренена дълбо­ко, трудно може да бъде изкоренена. Добре е човек още от малък да се самонаблюдава и от рано да изкоренява страстта. Но и в последст­вие не е късно. Изкореняването може да е труд­но, но не е невъзможно. За да ни помогне в уси­лията за продължаване на борбата и за често по­каяние и изповядване св. Йоан Златоуст ни да­ва пример с брадвата, с която човек сече дъб. След един удар на брадвата ли пада дървото?

Разбира се че не. Необходими са още един и два, и още много, с надеждата или по-скоро с уве­реността, че ще дойде моментът на последния удар, когато дървото ще падне. “Един дървосекач, който иска да отсече дъб, първо подсича ко­рените. Ако нанесе само един удар и дървото не падне, няма ли да удари с брадвата още четири, пет или десет пъти?” (ЕПЕ 30,290).

Някой мисли, че само последният удар е ус­пешен. Но ако не са били предишните, на пръв поглед неуспешни, последният също не би бил успешен. “Неуспешните” довеждат до успеха. Постоянството в борбата довежда до окончател­ното освобождаване от страстта.

Продължаваш ли да казваш, че няма сми­съл да се изповядваш, след като отново ще съг­решиш и ще трябва да изповядваш същите гре­хове.

• Ако обаче се нараниш при злополука и ра­ната започне да кърви, ще кажеш ли: Не, няма да отида на лекар, защото знам, че ще се ударя отново и пак ще протече кръв. Разбира се, не мислиш така. Ако днес претърпиш злополука, ти без никакво отлагане, без колебание, ще взе­маш мерки за раната си. Ако и утре пострадаш, и утре ще направиш същото.

Защо забравяш, че духовните злополуки травмират душата? Защо оставяш душата си да кърви, след като можеш да я излекуваш даром?

•   Ако душата ти бъде наранена отново, тряб­ва да отидеш в лечебницата на изповедта. Не забравяй, че ако оставиш неизлекувана раната, състоянието й ще се влоши. Има опасност да се образува гангрена, която да застраши живо­та ти. Ако лекуваш душата си, ако се изповяд­ваш, ти ще намериш лек и ще предотвратиш по-лошото. Най-важна обаче е надеждата, че ще бъдеш напълно излекуван от греховната си страст.

• Ако се случи, както си вървиш по пътя, да се препънеш и да паднеш в калта, какво ще пра­виш? Ще кажеш: "Ами, ще си стоя тук, защото кой знае ако се изправя дали няма пак да се спъна и да се изкалям по пътя”.

Така ли ще си кажеш? Разбира се, че не. Ще станеш. Ще се изправиш. Ще си притеснен, раз­бира се, задето си се изцапал, но ще се поочистиш и ще продължиш по пътя си, без значение дали ще срещнеш кал по пътя отново. Същото важи и за вървенето в духовния ни живот. Ка­ляме се. Е, и заради това няма да се изповядва­ме? Само защото ще съгрешим отново, ние ще седнем и ще се наслаждаваме на мръсотията в калта.

Борбата има смисъл

В Божиите очи най-важна е борбата, а не ре­зултатът. Това се отнася за всяко духовно, ми­сионерско и изобщо църковно усилие. Още по­вече се отнася за борбата с греха. Няма значение дали си стигнал върха. Никой човек не е дос­тигнат върха на съвършенството тук на земя­та. За Бога е важно във времето на смъртта да те намери в стремеж към върха. Може да си контузен алпинист, но все пак си алпинист. То­ва е от значение. Това предизвиква Божията милост и награда.

Но дори от страна на резултата духовната борба не е безплодна. Искрената изповед има чудни последици. Колко грубияни са ставали светци! Коментирайки чудните последици от покаянието, св. Йоан Златоуст казва: “Богохул­никът (Павел) не остана богохулник, а стана апос­тол. И грабителят (митарят Матей) не оста­на грабител, а стана евангелист. Споменах пре­дишните слабости и последвалите добродетели, за да проумееш колко голяма е ползата от покая­нието и никога да не се отчайваш за спасението си. Всички наши духовни отци преди са били голе­ми грешници, но впоследствие са просияли с вели­ките си добродетели като митаря и богохулника - най-отявлените плодове на греха” (ЕПЕ 33, 442).

“Пределът” на злото, т.е. “низостта” те превърнали в покаяние. Защо си сигурен тогава, че ти няма да се промениш? Нека не забравяме, че духовните ни учители дойдоха от местата на греха. Затова не казвай, че няма да се проме­ниш.Не! Можеш да се промениш. Ако си наранен днес, побързай днес да се покаеш. Днес се из­повядай, за да се промениш утре.

По-късно! Има време...

Отлагане = навик

Дяволът е голям майстор в причиняването на щети. За да ни попречи да се покаем и изпо­вядаме, той изнамира различни методи, опит­ва всичко. Най-удачният му метод е отлагане­то. Той те оставя да вярваш, след като разбира, че не може да отслаби вярата ти. Не го е грижа, че вярваш в божеството на Христос и в зна­чението на покаянието и изповедта. Стига му това, да не се ползваш от тяхната сила. Така мо­жем да чуем някой да се извинява по следния начин:

- Ще се изповядам някой ден. Има време. Да оставим за по-късно. Не съм тръгнал да умирам. Като поостарея, тогава ще мисля за тези неща.

Изповедта не е за умиращи. Тя е за тези, ко­ито искат да живеят.

Ако някое дете се разболее, майка му ще ка­же ли: “Има време. Ще го заведа на лекар, като поотрасне. Ако го заведа сега, ще се уплаши. Ще си помисли, че умира”.

Със сигурност, нито една майка не би мис­лила по този начин. Ще действа незабавно. Вед- нагаще потърси лекар. Така, разбира се, ще пос­тъпят и роднините за своя болен близък, осо­бено ако състоянието му е сериозно. Няма да му кажат нищо обаче за изповед или за св. Причастие, за да не го... уплашат. Така много хора умират неподготвени. Безсмъртните души погиват.

Изповедта и св. Причастие са за опрощава­не на грехове. Те нямат връзка единствено и са­мо със смъртта. Те обаче обезсилват смъртта. Изповедта ни изважда от гроба на греха. Св. Причастие е извор на безкрайния живот. Пред­назначението на тези два Божи дара не е да вну­шават страх и ужас. Те именно ни освобожда­ват от страха и ужаса.

Отлагат не само тези около нас, отлагаме и ние самите.

- Имам време!

Не, ние нямаме време. Ние не знаем време­то на нашия живот. Бъдещето не ни е извест­но, не знаем още колко време ще сме на земя­та. Всяко отлагане е смъртна опасност. За нас гърците, особено, постоянното отлагане се е превърнало в навик.

Ако считаш нещо за важно и необходимо, трябва да го извършиш сега. Вярна е поговор­ката, че “после” е другото име на “никога”. Вмес­то да поставя в списъка с твоите грехове “ни­кога”, т.е. никога да не се покаем и променим, дяволът поставя думата “утре”. Това “утре” обаче никога не става “сега”.“Сега” ни води към “вечност”

Днешният ден е в наша власт. И още повече “сега”. Ни не знаем “какво ще стане утре”. Ня­кой от нас да е подписал договор със смъртта? Знае ли някой часа на смъртта си? Единствено­то, което знаем, е че сме кандидати за смъртта. Всички ние ще умрем някога. Знаем също, че смъртта е големият противник на нашите пла­нове, и прави така, че много от тях да не се ре­ализират. Смъртта е непоколебим и неподку­пен похитител. Когато дойде време да си оти­дем от този свят, няма нищо, което да напра­вим, за да го отклони. Св. Йоан Златоуст казва нещо много важно: “Предвидена е смърт за все­ки човек. Смъртта е неподходящ противник, неподкупим с дарове, неумолим с плач, неочакван крадец. Този, който вчера тънеше в богатства, днес лежи в гроб. Този, който вчера беше с лакеите, днес ще бъде с червеите” (ЕПЕ 31,396).

Както крадецът никога не би ни изпратил из­вестие за точното време в което ще дойде да ни обере, така и смъртта никога няма да ни изпра­ти предварително известие за часа и мига, в кой­то ще ни посети. Затова казваме, че часът на смъртта идва като крадец. “Защото сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дой­де тъй, както крадец нощя” (1 Сол. 5:2). Смъртта идва, за да похити душата на непокаялия се грешник и да я отведе в погибел.

Този, който винаги е готов, не се бои от кра­деца, защото знае как да реагира. Как реагира християнинът? Той не се страхува, че дяволът ще дойде и ще открадне душата му, защото вече я е предал на Спасителя Христос.

Следователно, нямаме време, дори да си мислим, че сме още млади. Сърпът на смъртта не жъне класовете на човешкия живот съгласно нашите очаквания.

Две са нещата, които ни подтикват да сме винаги готови за покаяние и изповед.

• Първото е увереността, че може във всеки момент да си отидем, да застанем пред Съда. Затова св. апостол Павел толкова често подчер­тава важността на “сега”, “тук и сега”: “Ето се­га благоприятното време, ето сега ден за спасе­ние” (2 Кор. 6:2). Колко много са загубили въз­можността за “сега”, защото са го отлагали за после! “Сега” за покаянието и изповедта води “винаги” към спасението във вечното Царство небесно.

• Второто е внезапната смърт.

Внезапната смърт

Много пъти Бог ни е предупреждавал за Бре­менността на този живот с някакво изпитание, с някаква болест. Но ние не му обръщаме вни­мание, не разбираме случващото се. Звънецът звъни и ни предупреждава, че междучасието на настоящия живот свършва, но ние продъл­жаваме да си играем. Така отхвърляме реда по който можем да уредим нашите отношенията с Бога.

Внезапната смърт е най-опасната, а тя е и най-често случващата се. Ето защо Господ на­сочва вниманието ни към всеки един момент от живота ни: “Внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяда, пи­янство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно, защото той ще настъпи като примка” (Лук. 21:34,35).

За теб и за мен сатаната е поставил примка. И примката се нарича отлагане. Ние сме заети със земна кариера, постоянно полагаме усилия и живеем в стрес заради светски грижи. И в съ­щото време забравяме за най-важното - за спа­сението на душите си. Напуснем ли този жи­вот неподготвени, ще попаднем в друга прим­ка, която също е поставена от врага и зложелателя на нашата душа - дявола.

Това е примка, която иде ни хване в мрежи­те си и от която ние никога няма да се освобо­дим. Това са мрежите на вечния ад. Затова да бъдем много внимателни, “защото той (оня ден) ще настъпи като примка върху всички жи­веещи по цялото земно лице” (Лук. 21:35).

Ако знаем, че във всеки момент ще те посе­ти някой световно известен човек, ще стоиш ли безгрижен? Ще отложиш ли подреждането на дома си с оправданието “Имам време”. Раз­бира се, че не. Без никакво отлагане ще побър­заш да се подготвиш за голямо посрещане.

В часа на смъртта ни посещава не само дя­волът. Христос също идва при нас. По-скоро Христос единствен иска да посети хората, за­щото те Му принадлежат. Но когато ни види неподготвени, Той ни напуска. Отстъпва посе­щението на другия...

Затова Господ ни предупреждава: “Бъдете и вие готови, понеже, в който час не мислите, ще дойде Син Човеческий” (Мат. 24:44).

Всеки ден ли трябва да се изповядвам?

Не и за дреболии

След всичко написано до тук, някой може би се е ужасил или отчаял, задето не е имал въз­можността да бъде всеки ден готов. Той няма наблизо изповедник, при когото да ходи всеки път, когато му се случи нещо. А не минава ден, без нещо да ни се случи. Това дава основание на мнозина да зададат един друг въпрос относ­но изповедта, превърнат се в извинение и оп­равдание. Нека го чуем:

- Чудесно е, че някой получава опрощение от духовника за своите грехове и чува благословени­те думи: “Бог, чрез мене недостойния, да прости прегрешенията ти”. Но можем ли всеки път да ходим на изповед? Колко често трябва да се изпо­вядваме?

Интересното е, че подобен проблем не въз­никва, когато нараним тялото си. Винаги, кога­то някой се контузи или нарани тежко, отива на лекар. Естествено е тогава, всеки път, когато съгрешаваме, да се каем.

Покаянието трябва да е постоянно. Грехът е постоянен, затова и покаянието е постоянно необходимо в живота ни. Нашият живот про­тича между удоволствие или печал. Но когато посещаваме духовника си, ние трябва да избяг­ваме две крайности.

Едната е да ходим при изповедника за дре­болии.

Когато някое пиронче падне от стената, ня­ма нужда да викаме майстор, за да го постави на мястото му. Ние сами можем да го напра­вим. Когато малка частица от мазилката падне от стената и напраши пода, ние не викаме про­фесионален бояджия, за да пребоядиса жили­щето ни. Но, ако жилището прилича на разва­лина и заплашва да се срути върху ни, викаме специалисти, които да направят ремонт.

Разбира се, горните примери не могат да се сравнят с греха. Всеки грях е в състояние да пре­върне сградата на душата ни в развалина. И ка­то имаме предвид, че грешим всеки ден, и че не можем да избегнем това, ние се нуждаем от постоянно покаяние и редовно изповядване. Св. Йоан Златоуст подчертава: “Дори ако всеки ден грешиш, всеки ден трябва да се каеш. Трябва да постъпваме по същия начин, както със стари­те къщи, превърнали се в руини. Разчистваме раз­валините и издигаме нови къщи, като не спираме да се грижим за тях. По същия начин трябва да постъпваме и спрямо себе си. Ако днес сме се със­тарили от греховете, трябва да се обновим с по­- каянието” (ЕПЕ 30,286).

Не можем да имаме ежедневно духовник до себе си, въпреки че грешим ежедневно. Нека обаче всеки ден се каем, нека се стремим към изповед, нека не забравяме греховете си и да живеем с копнежа да се изповядаме и получим опрощение.

В добре организираните манастири и братс­тва такъв проблем не съществува. Отдалите се на Бога имат възможност ежедневно да изпо­вядват своите грехове, дори своите помисли пред стареца - пред игумена или пред друг ду­ховник. В света обаче, ако нямаме ежедневна възможност за изповед трябва да имаме поне желанието.

Гореказаното е валидно за “ежедневните”, както казваме, грехове. Но, ако се случи да пад­не в тежък грях, тогава верният тича веднага при своя духовник, или при друг иерей за из­повед. Трябва да обърнем внимание в подобен случай на следните три неща:

• Духовникът не е досадник. Той не изисква ежедневна или ежеседмична изповед от свое­то духовно чедо, без значение дали то има нуж­да или не. Това е не само лишено от смисъл, но е и уморително.

•   Изповявдащият се не притеснява духов­ника за дреболии. Той трябва само да спомене греха и то просто и кратко, без излишни под­робности и описания. Краткостта не означава липса на покаяние и скръб. То означава уваже­ние към личността и времето на изповедника, който принадлежи не само на двама или три­ма, а на целия народ Божи.

• Християнинът не сменя духовника си с оправданието, че не е могъл по някое време да намери досегашния си изповедник. Смяната на изповедника е голям пастирски проблем. Тук няма да говорим за това. Просто ще посочим опасностите, които възникват при подобна про­мяна.

Ние обикновено отиваме при нов духовник, когато се срамуваме да отидем при досегашния, който е настоявал да внимаваме с нещо конк­ретно. Сменяйки нашия изповедник, без да ис­каме, ние сравняваме кой е по-мек или по-строг, по-любезен или грубоват и пр. Може би със смяната на духовника ние мислим, че но­вият отец ще ни освободи от някое предишно “правило”.

Определено има случаи, когато християни­нът има право и трябва да смени своя духов­ник. Когато например открие, че иереят няма необходимото време или необходимата прециз­ност той може да отиде при друг духовник, но преди това трябва да поиска благословение от предишния си изповедник. Предишният духов­ник трябва веднага да даде своето одобрение и благословение за подобна промяна. Душите не са собственост на никой духовник. Душите са собственост на Този, Който плати за тях с пресветата Си кръв (1 Кор. 6:20). Само ако узнае, че другият свещенослужител не е изряден в цър­ковните догмати и не преподава правилно на­шата православна вяра, тогава духовникът мно­го тактично трябва да обърне внимание на сво­ето духовно чедо.

Другата крайност е обвързана с въпроса кол­ко често верният трябва да ходи на изповед: вед­нъж на колко време?

Всяко Рождество Христово и Пасха!

Много християни не са се изповядвали от ме­сеци, дори от години. Защо? Изповедта, както и св. Причастие, не е въпрос на разписание.

Няма да ти кажа колко често трябва да се изповядваш, така, както никога не ти казвам колко често да се храниш. Ако си здрав, ти ежедневно ще изпитваш естествената потреб­ност от храна. Ако си духовно здрав, ти ще из­питваш потребност от често причастяване. На­шата цел е да участваме в тайнството на свето­то Причастие на всяка божествена Литургия. Ако поради някакви причини ти не можеш да го правиш, това не означава, че е отменена цел­та, потребността, задължението за често причас­тяване с Чашата на живота.

Същото важи и за изповедта. Целта е всеки път, когато съгрешим, да се изповядаме. Ако не сме в състояние да го правим, това не означава отмяна на потребността и задължението за чес­то изповядване.

В тази връзка един благословен опит на пас­тирско ръководство, прилаган в нашата Църк­ва, вместо да прави добро, създава (неволно, разбира се) един лош навик. Митрополиите, а също и различните църковни сдружения (не­делните училища, младежките църковни гру­пи, иконографските кръжоци, организираните от Църквата детски лагери), училищата, казар­мите, болниците и пр., организират посещения на духовници, пред които човек може да се из­повяда, само преди големите празници. Това може да се види по време на Рождественския и Възкресиия пост, а също и през първата по­ловина на август. Тогава много духовници из­лизат от своите манастири, за да изповядват в градовете и селата. Благословено е делото им. Но в съзнанието на хората - и на деца, и на въз­растни - се утвърждава мнението, че изповед­та е предусловие само за Рождество или Пасха и съответно - само тогава трябва да се причастяват.

По този начин се нанасят две вреди:

• Първата: Много от православните хрис­тияни остават под влиянието на сатанинското внушение, че трябва да се причастяват само три-четири пъти в годината. В същото време знаем, че св. Причастие е насъщна за живота ни храна. Свещеното Предание за Тялото и Кръвта на нашия Господ (1 Кор. 11:23) е преда­ние за постоянното приобщаване на верните с Господа. Преданието на Църквата изисква причастие на верните във всяко евхаристийно събрание - във всяка Литургия.

• Втората: Внушава се впечатлението, че ду­ховникът трябва да дойде в селото, училището, детския лагер, за да се сетим, че трябва да се изповядаме... Но кой от болните чака да дойде Пасха, за да отиде на лекар? Лечението не е въп­рос на удобство. То е нужно в момента. Опро­щението не става по принуда. То е копнеж на душата. Следователно, верният не бива да чака големите празници. Всеки път, когато почувст­ва, че е паднал, че е отпаднал от Духа Свети, той сам трябва да тича, да бърза да се изповяда.

Отново ще повторя: въпросът за това кога да се изповядваме и кога да се причастяваме не е въпрос на времево предписание. То е въпрос на лична потребност. То е въпрос на... присти­гане навреме. Преди да дойде Онзи, Който ще открие греховете ни в деня на страшния съд, ние трябва първи да ги открием под епитрахила на духовника. “Да застанем пред лицето Му със славословие” (Пс. 94:2).

Днес ни се предлага отстъпка. Защо да я гу­бим? Ако се окажем неподготвени в Божието присъствие, нищо няма да ни спаси. Във връз­ка с това св. Йоан Златоуст казва: “Ти не можеш да промениш мнението на съдията, когато вече е застанал на място за произнасяне на присъдата. Можеш обаче да го впечатлиш по-рано. Затова Давид казва: Да застанем пред лицето Му със славословие. В съдилището нищо не може да повлияе на Божия съд. Нито богатството, нито произ­хода, нито властта, нито пледоариите. Страшно и стриктно е онова правосъдие” (ЕПЕ 30,268).

Христос ни очаква по всяко време. Докато сме живи, ние имаме възможност да бъдем при­ети в любовта Му. Нека не оставяме сатаната да победи, особено като използва нашето пока­яние и изповед.

Как да се изповядвам?

Постоянството в изповедта

Да предположим, че всички извинения, всички препятствия са отстранени. Приемаме, че християнинът вярва в тайнството на изпо­ведта. Той чувства потребност от покаяние и изповядване на своите грехове. Това достатъчно ли е?

Представи си лечебница, в която, ако някой иска да влезе, трябва да преодолее девет пречки. Накрая успява. Но ако не знае как да опише сво­ята болка, лекарят няма да може да постави ди­агноза и за този болен лечебницата ще се окаже безполезна.

Ако човек преодолее въпросите и вътрешни­те пречки, остава начинът, по който протича из­поведта. Понякога липсата на опит в покаяни­ето и изповедта става причина за това човек да не прекрачи прага на изповедта, дори ако е стиг­нал до там.

- Как да се изповядам? Какво да кажа? Откъде да започна? Как да се държа по време на изповед­та? Ще ми помогнели свещеника?

Духовниците срещат този проблем най-вечепри онези, които идват за първи път на изпо­вед. Тогава, за да предразположат каещия се да започне своята изповед, те трябва да подходят с прости думи:

- Какво има чедо? Какви грехове ти тежат? Кажи ми! Бог е Любов. Всичко ще прости.

Но изповедниците понякога се изправят пред едно пренебрежение, което създава впечат­ление на неразкаяност.

- Отче, няма нищо. Нищо не съм направил. Да ми прочетеш само молитва?

Изповедалната стаичка обаче не е издателс­тво на удостоверения за святост. Тя е лечебни­ца за наранени хора, за хора грешници. Подоб­на ситуация изисква голямо търпение и разби­ране от страна на духовника. Изповедта поня­кога се превръща от беседа в оправдание. Хрис­тиянинът трябва да вярва в определени исти­ни на вярата и нравствеността, да знае какво е грях и какво са осъзнатите грехове. Нещата, ко­ито много хора ще считат за естествени и... до­ри за... необходими, християнинът, комуто предстои да отиде на изповед, трябва да осъз­нае като безнравствени престъпления на Божи­ята воля.

Колко изморително за духовника е да изпо­вядва неподготвени души, които не са положи­ли усилие за изповед.

Проблемът на подготовката и опита на хрис­тиянина за изповед е много сериозен. Нашите верни трябва да научат за голямото значение на искрената изповед.

Проблемът, следователно не е само времето за изповед, но и начинът на изповядване. По време на службите казваме хиляди пъти “Гос­поди помилуй”. Никой човек не може да дос­тигне небето, нито да достигне Божиите уши, нито да предизвиква Божията милост. Едно “Господи помилуй” казала хананейката, едно “Господи помилуй” казали десетте прокажени, едно “Господи помилуй” казали двамата слеп­ци, едно “Господи помилуй” казал бащата, чиито син имал епилепсия. И това единствено “Господи помилуй” извършвало чудо.

Въпросът се състои в това как човек казва “Господи помилуй”, как се кае, как се изповяд­ва. Св. Йоан Златоуст подчертава във връзка с това: “Не времето отстранява греха, а начинът, по който човек се кае. Възможно е да мине много времебезнякой да достигне спасение. А друг човек, за краткото време в което се изповядва, може да се освободи от греха” (ЕПЕ 30,254).

Веднага, без отлагане!

Желанието за изповед е стремеж на греш­ника да бъде освободен колкото се може по-скоро от мръсотията, напластила се върху него - върху душата и тялото му. В една от предиш­ните глави стана дума за отлагането. Това е един добре прикрит от дявола капан. Тук обаче ис­каме да поставим ударение върху начина, по който трябва да противодействаме на греха.

Би било добре, никога да не падаме в тежки грехове. За съжаление, падаме. Искаме или не. Не бива обаче да оставаме паднали. Незабавно трябва да се възстановим от сътресението, причинено ни от злото. Трябва веднага да ре­шим и да отидем на изповед.

Апостол Петър падна. Той се отрече от Учителя, от своя Господ, и то по време на най-големите Му изпитания. Подбуден от своето “его”, той заяви, че никога няма да Го изостави (Мат. 26:33). Но останал за момент без Божия­та благодат, той се отрече от Него. “Не позна­вам Човека” (Мат. 26:72), каза той за Този, Когото познаваше добре, за Когото знаеше, че е не само човек, но че е Богочовекът. Той се от­рече от Него трикратно в продължение само на няколко минути и третото поред отричане бе непосредствено “преди още петел да пропее” (Мат. 26:34). Три гряха само за няколко мину­ти, от които третият - по-ужасен от предходни­те два.

Не мина много време и две неща го разтър­сиха. Един глас и един поглед. “Петелът про­пя” (Лук. 22:60).

•            Пропяването на петела. Петър имаше нуж­да от будилник, който да го събуди. И го събу­ди пропяването на петела. Самият Бог беше поставил този будилник. Христос му беше пред­рекъл: “Преди да още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене” (Лук. 22:61). По­добен будилник Бог е сложил в сърцата на всички хора. Това е гласът на съвестта. Звъни ли будилникът? Стани! Не се успивай в греха.

• А погледа? Бил погледът на Господа. Еван­гелист Лука единствен от всички евангелисти отбелязва този детайл веднага след отричането на Петър: “Тогава Господ, като се обърна, пог­ледна Петра” (Лук. 22:61). О, този поглед на Иисуса! Като меч пронизал сърцето на Петър. Поглед, който може са бъде сравнен със земет­ресение. Петър се разтреперил. Същият поглед е прикован върху нас винаги, но най-вече, ко­гато съгрешаваме. В момента, в който крадем, отнасяме се към някого зле, когато сме гневни, когато клеветим, когато отхвърляме своите ръ­ководни принципи, когато забравяме, че сме християни. Това е погледът на Иисус, изпъл­нен с обвинение:

- Петре, дори ти Петре?...

Към всеки верен бива отправяно същото об­винение:

- Защо? Защо и ти, моето дете? Забрави ли, че бях разпнат заради тебе? Защо?...

Мисълта, че Бог ме гледа, не ме оставя на мира. Ако тази мисъл накара Йосиф в Стария Завет, да скочи на крака и да избяга, за да не падне в грях, ние също след като сме съгреши­ли, трябва да се изправим на крака и да тичаме към изповедта. Във връзка с това св. Йоан Зла­тоуст казва: “През същата нощ Петър паднал, но се изправил. Как и по какъв начин? След като плакал. И не просто плакал, но плакал горчиво. Няма думи, които да опишат колко голяма била силата на тези сълзи. За това можем да съдим по случилото се с Петър след това ’ (ЕПЕ 30,190).

В деня в който паднем, трябва да се изпра­вим. Ако нямаме възможност за своевременна изповед на нашите грехове, най-малко желани­ето за опрощение трябва да е силно в сърцата ни. Нека се молим горещо към Господ да има милост и състрадание към нас. И нека бъдем готови, за да положим нашите престъпления пред нозете на духовника, и пред нозете на Разпнатия, Който ще ги изличи с капките на Своя­та кръв.

Не със смях, а с плач и сълзи

Думите на св. Йоан Златоуст за покаянието на Петър показват и начина, по който трябва да пристъпваме към тайнството на любовта, към изповедта. Много християни мислят, че та­ка, по един формален начин, трябва просто да минат през стаичката за изповед, както мина­ват край свещниците, за да поставят свещ. Каз­ват, може би, греховете си, но без вътрешна бол­ка, без разкаяние. Някой от тях сякаш се смеят, казвайки своите грехове. Кой от болните, изпит­ващи силна болка, говори за нея с усмивка? Бол­ката кара болния да плаче и да умолява докто­ра.

Грехът е болка. Как тогава можеш да се ус­михваш по време на изповед? Изповедникът, разбира се, не може да бъде груб. Той е любе­зен и предразполага, а не отблъсква. Но когато види насреща си дошъл за изповед човек, кой­то вместо да се кае, се забавлява, изброявайки греховете си, тогава изповедникът е длъжен и то много сериозно, както тайнството изисква, да призове изповядващия се, към адекватното за изповедта състояние, т.е. към разкаяние.

Разкаянието не е въпрос на техника. То идва отвътре, извира от сърцето. Би било жалко, ако духовният отец става косвено съотговорен за профаниране на тайнството на изповедта. Мо­же обаче с точните думи да приведе грешника до искрено покаяние и разкаяние.

Тълкувайки Давидовите псалми, св. Йоан Златоуст изрично се спира насълзите на Давид. Припомня ни думите му: “Всяка нощ обливам леглото си, със сълзи измокрям постелката си” (Пс. 6:7).

Давид съгрешил веднъж - с два тежки гряха - и скърбял ежедневно. Всяка нощ плачел. И казвал, че няма да спре да мокри със сълзи въз­главницата и постелята си. Грехът от миналото го водел към разкаяние в настоящето и за в бъ­деще. Тук става дума за постоянно покаяние.

Сълзите и въздишките са неподправен приз­нак за искрената изповед. Този, който не плаче тук, в този живот, ще плаче в другия живот. Съл­зите от този живот са изкупителни и радостни, докато сълзите в другия живот ще бъдат мъчителни и кошмарни. Св. Йоан Златоуст подчертава това, казвайки: “Нека подражаваме на Давид. Защото, ако не плачем в този живот, ще плачем и ще тъжим в другия. Но там плачът няма да е полезен, докато тук принася голяма пол­за. Там срамът ще е ужасен, докато тук плачът е украшение. И за това, че ще стане точно така, да чуем Христос, Който казва: Там ще има плач и скърцане със зъби (Мат. 8:12)” (ЕПЕ 5,264).

Има хора, които трудно плачат. Затова, кога­то говорим за сълзите, като основна предпос­тавка за искрено покаяние и изповед, ние ня­маме предвид външните сълзи. Имаме пред­вид угризението на съвестта и вътрешната бол­ка, без които не може да има смислена изпо­вед.

Може би у някой сълзите рукват лесно без наличието на дълбоко разкаяние. А у някой мо­же да няма външни сълзи, но да е на лице едно искрено покаяние и действително вътрешно разтърсване. Това, което в действителност има голям смисъл е увереността, че сълзите, и изоб­що болката за нашите грехове, са извор на ра­дост и голямо веселие.Пожарът е нещо ужасно. Каксва радост обаче чувства човек, когато водата потуши пожара. Пожарът са прегрешенията ни. Те са пожар в сърцата ни. Това е огън, който е само бледо пре­дусещане за неиздържимия огьн на вечния ад. Грешникът чувства радост от сълзите, защото с тях биват гасени и двата огъня - и в неговото сърце, и вечния огън. Тази радост отеква и на небесата. Небесата са място за радост (Лук. 15:7). Радост чувства и духовника, който довеж­да грешника при скръбта заради падението му (2 Кор. 2:2). От свещената радост на покаяние­то идва благословената радост на спасението. Св. Йоан Златоуст подчертава: “Тези, които са усетили тази радост, това веселие, което дават изворите на сълзите, знаят какво имам предвид. Сълзите могат да потушат неугасимия огън" (ЕПЕ 5,266).

Искреното покаяние

Покаянието е като дърво. То е посадено от Божията благодат. Напоявано е от сълзите на изповедта. Подкастряно бива от борбата за от­сичане на нашите страсти. И ражда вкусни пло­дове. Великият проповедник на покаянието Кръстителят и Предтечата Иоан призовават не към безплодно, а към плодотворно покаяние Той изисквал плодове, достойни за покаяние “Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда” (Лук. 3:8).

Покаяние без дела е като дърво без плодове. То е като фалшива монета.

• Горко ни, ако само външно сме христия­ни, а нямаме истинска християнска вяра!

• Горко ни, ако се хвалим с великото мина­ло на нашите предци, а не живеем понастоя­щем в нашата Църква с покаяние.

• Горко ни, ако си мислим, че ще бъдем спа­сени с обикновени дела и постъпки, защото сме посетили няколко богослужения, участвали сме в няколко поклонения или защото сме ходили в Светата Земя и сме се потопили в река Йор­дан!

• Най-важно за спасението ни е покаяние­то, което обаче бива проявявано от конкретни плодове.

Безплодното покаяние е фалшиво покаяние. Св. Йоан Златоуст казва във връзка с това: “По­каянието не е това, което декларираме с думи, а това, което бива препотвърждавано от резултатите. Покаяние е това, което заличава мръсо­тията на греха от сърцето... Защото казва: Умийте се. Станете чисти. Изхвърлете от сър­цата си лукавствата, махнете ги от очите ми... Това ще рече да не се каем лицемерно, а да пока­жем плодовете на покаянието ни пред Неговите очи, които виждат всичко скрито” (ЕПЕ 30,252- 254).

Ще посочим три от плодовете, които предиз­викват искреното покаяние и изповед. Два от тях зависят от нас. Третият е Божия харизма.

1.           Избавяне от страстите, от греховете, кои­то изповядваме. Всеки грях, който изповядва­ме трябва да бъде съпроводен, без колебание, от дръзновеното решение да не повтаряме то­зи грях. Може би отново ще го извършим. Но нашето намерение трябва да бъде да не го до­пускаме отново. “Господи, не искам. Ако обаче се проваля, дай ми отново покаяние!”. Никога не би­ва да се примиряваме с греха. По-добре жерт­ви, отколкото извършители.

Падаме без да искаме? Да воюваме твърдо, за да не паднем отново. Но конкретните грехо­ве, които изповядваме, не изискват само бор­ба, за да не бъдат повторени. Те изискват реше­ние да се изправим от разрушението, което са провокирали. Има прегрешения, които се от­насят единствено за нас. Възстановяването на щетите може да бъде направено посредством духовен подвиг, посредством по-ревностна мо­литва, посредством повече поклони, посредст­вом повече изучаване на Писанието и пр. Има обаче грехове, които предизвикват разрушения в другите. Как можем да възстановим тези ще­ти? Вършейки противното на това, което сме сторили.

• Бил ли си несправедлив към някого? Тряб­ва да поправиш неправдата.

•   Обогатил ли си се по нечестен начин? Трябва да извършиш равностойна благотвори­телност.

• Убила ли си дете чрез аборт? Непременно ще възкресиш убитото, като заченеш друго де­те, а след това, като следваш неотлъчно Божия закон за раждането.

Нека не се лъжем. Няма начин един грях да бъде простен, ако е имало начин за изправяне, а не използван. Нека не бъркаме, вършейки дребни дела, които не ни струват много. Не, ти няма да бъдеш опростена, например, за ужас­ния грях на аборта, поръчвайки четиридесет Ли­тургии или кръщавайки десет деца. Внимавай, защото има твърде много залъгалки за твоята съвест. Когато откраднеш хиляда, не можеш да възстановиш щетата, връщайки едно. Още по­вече, когато откраднеш човешки живот, не мо­жеш да го възстановиш, давайки някакви пари за свещенодействия. Няма никакво значение колко молебени ще направиш, нито колко де­ца ще кръстиш. Така ти няма да поправиш сво­ето престъпление. Докато не родиш други деца на този свят, ти няма да бъдеш простена за престъплението на детеубийството. Ако вече си твърде възрастна, за да имаш деца, тогава трябва да вършиш прещедри дела на любов към бед­ните деца или към осиротелите, за да проличи колко е висока цената на ужасния ти грях.

Същото важи и за останалите грехове. Пър­вата стъпка, следователно, е отсичането на страстта и възстановяването на щетите, които сме причинили, ако разбира се това е възможно. Освен това, трябва смирено да се обърнем към духовника, който да прецени интензив­ността на нашата борба с греха. Това е потреб­но не защото покаянието и изповедта не са дос­татъчни, за да бъдат опростени греховете ни. Всички грехове биват простени посредством Христовата кръв и сълзите на грешника. Но по­каянието е правилно и истинно, когато е съп­роводено от смели решения.

2.           Изповедта е тайнство на Божията милост. Бог, но правило, би трябвало да ни съди. Но, вместо да ни обвинява и съди, Той е милостив към нас. Неговата милост надделява над съда и порицанието. Така, ако искаме наистина да бъдем помилвани от Бога, трябва и ние да бъ­дем милостиви към другите. От всички дела, това, което в най-висока степен показва дейст­вителността на нашето покаяние, е милосър­дието.

• Първата проява на това милосърдие е про­щаването на другите. Ако ние не прощаваме и Бог няма да ни прощава. “Съдът ще бъде без­милостен за оногова, който не е показал милост: милостта бива похвалявана на съда” (Иак. 2:13).

В проповедта на планината Христос, Богът на милостта и благодатта, посочи като основна предпоставка за Божието опрощение нашето прощаване на братята ни. Бог не прощава на онези, които в сърцата си не прощават на дру­гите. Има християни, които биха понесли вся­ко покайно правило от своя изповедник. Но има едно покайно правило, което отказват да прие­мат:

- Не ме карай да му прощавам... Всичко друго бих направил. Но да му проговоря - това не мога да направя. Не! Той ме унищожи. Не искам да го видя...

Такъв човек е изключено да бъде опростен. Упоритото състояние на антипатия и враждеб­ност е един от случаите, в които духовникът не може да даде опрощение. Човекът, който отказ­ва да даде любов, не е достоен за любов. Бог го казва ясно и просто: “Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на чове­ците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15).

• Милосърдието обаче не е само опрощение и извинение. Милосърдието е отдаване и жер­тване заради другия. Когато сме милостиви към другия, ние също биваме помилвани. Как ис­каме Бог да не скъпи Своята любов към нас, и да ни дарява преизобилно със Своята милост, когато ние скъпернически се въздържаме да от­кликваме на нуждите на другите. Този, който не е милостив, няма да бъде помилван. Св. Йоан Златоуст подчертава това, казвайки: “Покаяние без милосърдие е мъртво и дребно. Покаянието не се издига нагоре по друг начин, освен с крилете на милосърдието” (ЕПЕ 30,270).

3.           Третият плод на покаянието е този, който Бог дава като дар на грешниците, които се каят искрено. Това е Царството небесно.

• Кой получи наградата на оправданието в притчата за митаря и фарисея (Лук. 18:14)? То­зи, който се каеше, митарят.

• Кой се радваше на угоеното теле в притчата за блудния син? Този от двамата братя, който се покая (Лук. 15:23), по-младият, блудният син.

• Кой пръв придоби рая? Разбойникът, кой­то се покая (Лук. 23:42).

Кой би очаквал от гнили корени да произля­зат добри плодове?! От корените на греха израс­тват плодовете на Царството небесно и това ста­ва възможно именно в тайнството на покая­нието и изповедта.

Двете крайности

Никакво отчаяние

Отчаянието е едната крайност. Ако я няма­ше Божията любов, щяхме да сме отчаяни. Ако Божията любов бе ограничена, щяхме да сме обезверени. Ако Божията любов не съществу­ваше редом с Неговата всесилност, ние щяхме да имаме основание за всичко това. Но сега за­що трябва да сме отчаяни? Има ли грях, който Божията милост да не може да прости? Не! Не! Бог може да прости всичко. “Няма грях, който да води до отчаяние” (Св. Йоан Златоуст: ЕПЕ 30,306).

Преди да тръгнем да вършим грях, дяволът поставя пред очите ни умалително стъкло, нра­вещо греха нищожно малък... Но когато съумее да ни повали в греха, тогава поставя пред очите ни лупа. Тя показва греха като нещо толкова голямо, че не може да бъде простено. И всичко това дяволът върши, за да ни отчая.

Внимавай! Най-лошият враг от всички дру­ги изкушения е този на отчаянието и обезверяването. Много често св. Йоан Златоуст акцен­тира върху опасността от отчаянието. С много примери той окуражава грешника. Характерни са думите му: “Има опрощение дори на грехове­те след кръщението, ако внимаваме. И казвам то­ва не за да ви направя безразлични, а за да ви пред­пазя от отчаянието. Защото отчаянието причинява повече вреди от безделието” (ЕПЕ 30:104).

Надеждата в Божията милост се основава не само на Неговата любов изобщо, а и върху Не­говото дълготърпение. Бог е дълготърпелив. Той не наказва грешника веднага. Бог винаги дава възможности за промяна. Божието дъл­готърпение е едно от големите Му чудеса. Ако го нямаше Божието дълготърпение, ако Него­вата справедливост действаше на мига, никой не би влязъл в рая. Никой няма да бъде спасен. “Господи, ако Ти забелязваш беззаконията - кой ще устои, Господи?” (Пс. 129:3). Св. Йоан Зла­тоуст отново подчертава: “Ако наказанието дой­де, за да възмезди, светът ще бъде погубен и раз­рушен напълно. Ако Господ бе бърз в наказанието, Църквата не би придобила Павел, не би спечелила такъв велик мъж... Божието дълготърпение е би­ло милостиво към всички нас, променило е всички нас и ни е преобразило. Когато гледаш някой, кой­то преди е бил пияница, а днес е постник, който преди е бил богохулник, а днес - богослов, някой, който е осквернявал устните си с безсрамни пес­ни, а днес освещава душата си с химни, въздай хва­ла на Божието дълготърпение, и прослави покая­нието. Виждайки тази чудесна промяна, кажи: Тази промяна е плод на силата на Всевишния".

Бог чака. Той има силата да чака нашето по­каяние и обръщане. По същия начин, както док­торът чака абсцеса да узрее, за да извърши спа­сителната операция. Това е, което Бог прави с нас. Бог не извинява греховете, а чака сякаш уз­ряването на греха. Когато плодът на злото узрее и изгние, той пада от дървото. Някога така ще се откъсне от нас и страстта.

Внимавай само да не стане късно. Разбира се, за Бога никога не е късно. Но за нас поняко­га става късно. Бог е бърз в изграждането и ба­вен в разрушението. Това ще рече, че при Бога не е така, както е при човека. Човекът бързо ру­ши и бавно изгражда. Бог бързо устройва ду­шите, но забавя наказанието им.

Какво казваш? Бог не вижда? Бог не чува? Всичко, което правим - вижда, всичко, което казваме - чува, всяко наше действие - забеляз­ва. Но не бърза в гнева. Бог бърза в любовта. Бавен, дълготърпелив е Неговият гняв. За Бога на първо място се отнасят думите на Господ­ния брат Яков: “И тъй възлюбени мои братя, нека всеки човек бъде бърз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв” (Иак. 1:19).

Един пример за изграждането и разрушава­нето ни дава безсмъртният Златоуст: “В света на човека сградите биват строени дълго време. Нуждаем се от много време, докато построим своя дом. Но ако за строежа е нужно много време, за разрушението му е потребно малко. В случая с Бога става обратното. Когато строи, строи бър­зо. Когато разрушава, руши бавно” (ЕПЕ 30,256- 258).

Без самозабравят

Отчаянието е едната крайност. Другата е самозабравянето. В случая с първата имаме свръхчувствителност. А в другата - безчувствие. Християнинът не е свръхчувствителен, че да бъде разочарован от своите грешки, нито е безчувствен към мръсотията в себе си, че да не се стреми към очистване. Християнинът вър­ви по средния, царския път, който е чувстви­телност, съчетана с надежда.

Бог поощрява, но не и тези, които злоупот­ребяват с Неговата щедрост, дълготърпение и превръщат греха си в правило.

Паралелно на отчаянието е леността, духовната апатия и безразличието за бъдещето, за бъ­дещето ни във вечността. Леността остави пет от девиците извън сватбата (Мат. 25:1-13).

Теоретично, леността не отхвърля покаяни­ето. Тя го приема и допуска. Но не прави ни­що, за да го приложи тогава, когато е необходи­мо. Така покаянието не може да въздейства сво­евременно. Покаянието не е вечнозелено дър­во. То е като дърветата, които раждат плодове само в определен период от годината. Нашият живот има два периода: кратък, който е огра­ничен в настоящия живот и продължителен - в другия живот, в безкрайната вечност. Покая­нието е безполезно в другия живот.

Всички в ада се каят. Но какво могат да нап­равят с това покаяние? Неговият срок е изте­къл. То е като лекарството. Ако срокът му на годност е изтекъл, вместо да облекчи, то ще утежни положението. Със смъртта изтича сро­кът на годност на лекарството, наречено покая­ние. В другия живот тези, които не са се покаяли в този живот, биват измъчвани от мисълта за своите грехове, от спомените за тях, от раз­каянието, което не може да бъде ефективно там.

•            Самозабравянето и леността се дължат на лошата преценка за Божието дълготърпение.

•            Те се дължат изрично на нашата самоуве­реност, че сме безпогрешни.

•            Те се дължат накрая и на хората около нас, които никога не ни казват истината, а ни пре­възнасят. Те никога не бият звънеца, за да се събудим и дойдем на себе си. Господ винаги подчертава “бързайте”! Светите отци постоян­но ни говорят за същото. И св. Йоан Златоуст, от своя страна, ни говори за благовременното и ненавременното покаяние: “След напускане­то ни на настоящия живот покаянието преста­ва да е валидно. Богаташът от притчата (в дру­гия живот) се каеше и изповядваше, но нямаше никаква полза. Ненавременно (и безполезно) било покаянието му. Девиците също искали да попра­вят грешката си, но било късно... Тук, в този жи­вот, да очистим греховете си, за да имаме дръзновението на страшната подсъдима скамейка при съда” (ЕПЕ 5,262).

Сега да очистим греховете си, за да си осигу­рим блаженството на вечните блага.

За кукичката на покаянието

Заключението за двете крайности е:

• Когато извършим грях, да не се отчайва­ме.

• Когато мислим, че всичко ни е наред, да не се възгордяваме, а да внимаваме. Днес всичко върви добре, но утре, ако не внимава­ме, ще пробудим отново зверовете на страсти­те, които ще ни разкъсат.

Великият проповедник на покаянието, св. Йоан Златоуст, обобщава идеята за двете край­ности: “Не трябва да се отчайваме, когато сме съгрешили, нито да се самозабравяме, когато всичко върви добре. Но когато се подвизаваме в добродетелите, да гледаме да не паднем в леност­та си. И когато съгрешаваме, да бързаме да се покаем” (ЕПЕ 30,110).

Бог е готов да ни освободи от съда, ако приз­наем в покаяние и изповед нашите грехове. Всички знаем разказа за онзи цар, който посе­тил затвора с намерението да помилва един осъ­ден за тежко престъпление. Попитал в килията един осъден доживот:

- Какво си направил, за да попаднеш тук?

Той му отговорил:

- Нищо, царю. Жертва съм на клевета. Друг беше, а осъдиха мен. Аз съм най-добрият човек.

Царят отминал и пристъпил към съседната килия.

- Ти какво направи? Защо те затвориха?

- Неправосъдието на съдиите, царю мой, това ме доведе тук. Аз съм невинен. Проклети да са онези, които ме осъдиха с измама.

Царят обиколил много килии. Още не бил заповядал освобождаване за никой от осъдени­те с тежки присъди. Накрая стигнал до една ки­лия, където затворникът бил осъден за ужасни престъпления.

- Какво си направил? Защо си тук?

- О, царю, аз съм най-лошият човек. Заслужа­вам много по-тежка присъда от тази, която ми е дадена. Аз съм ужасен. Толкова ниско съм пад­нал, че не съм достоен да погледна нито теб, ни­то друг човек...

Тогава царят се обърнал към стражаря и му казал:

- На този давам своето благоволение! Отво­рете килията му. Свободен е!...

Защо се опитваме да извиним неизвинимото? Защо се правим на невинни, след като сме виновни в безброй грехове? След като сме дос­тойни безброй пъти за ада, защо показваме ка­то действителна несъществуващата ни невин­ност? Това предизвиква гнева на Бога, Който е единствен без грях: Бог, Който за нас е Бог на милостта и благодатта.

Благодат!

• Благодат за грешника, който признава сво­ята вина!

• Благодат за грешника, който не оправдава своя грях!

• Благодат за грешника, който вярва в бла­годатта!

• Благодат за грешника, който плаче и се из­повядва!

• Благодат за грешника, който вярва, че гъ­бата на Божията любов ще изтрие всичките му прегрешения, защото е потопена в Кръвта на Бога.

Благодат! На нея се крепи изповедта.

Каква велика сила има покаянието и изпо­ведта! То е като рибарска кукичка, която улавя и изтегля дори големите риби от дъното на гре­ха, водейки ги към кораба на спасението, към Църквата на милостта, към Ноевия ковчег на любовта. На тази кукичка, която виси от кръс­та на Христос са били уловени много големи грешници, станали впоследствие светци.

Дано тази кукичка улови и нас, и всички в Христа Иисуса наши братя. За силата на покая­нието св. Йоан Златоуст казва: “Колко силно е словото (на покаянието). Кукичката проникна и направи роба войник, а глината - злато. Ку­кичката проникна “и веднага той се изправи и изповяда”. От дълбините на лукавството бе из­дигнат във висините на добродетелта” (ЕПЕ 34, 444).

Нека прославим Бога за големия дар на из­поведта, който ни е дал. Нека Му принесем из­повед за изповедта. Думата “изповед” не оз­начава само изговаряне на нашите грехове. Тя има значение на славословие на Бога. “Славете Господа, защото Той е благ, защото милостта му е вечна” (Пс. 117:1). Този двустранен характер на изповедта подчертава и св. Йоан Златоуст: “Значението на изповедта е двойно, т.е. призна­ване и разкаяние за нашите грехове и благодар­ност към Бога” (ЕПЕ 5,440).

• Благодарим Ти, Господи, Боже на милост­та и благодатта, за Твоите дарове към грешни­ците, за покаянието и изповедта.

• Благодаря Ти, Господи, и аз грешният, че ме удостои да представя, по някакъв, със си­гурност блед начин, кукичката на покаянието. “Ще (Те) славя, Господи, от все сърце, ще въз­вестявам всички Твои чудеса” (Пс. 9:2).

Вместо послеслов

Изповядването на греховете

Двете изповеди

Църквата е дала званието изповедник на мал­ко светци. Няма високо звание без покритие. Званието “изповедник” има покритие в другия, вечния живот. Изповядването ни отваря небе­то. Сам Господ ни уверява: “Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец Небесен” (Мат. 10:32).

Изповядването означава даване на свидетел­ство за вярата, свидетелство за Иисус Христос винаги, пред когото трябва, както трябва и ко­гато трябва. Обикновено това изповядване лип­сва тогава, когато липсва едно друго изповяд­ване.

• Едно е изповядването на Бога. Аз изпо­вядвам и заявявам вярата си в Него.

• Друго е нашето изповядване. И тъй като Бог е величието, а аз съм нищета, затова пър­вото изповядване има отношение към ве­личието и съвършенството на Бога, докато дру­гото засяга моята нищета и нечистота.

Първото е изповядването на Вярата. Друго­то е изповядването на живота. Когато говоря за моята вяра, аз говоря за чистотата и красотата. Когато говоря за моя живот, аз описвам нечис­тотата и грозотата. Едната изповед е на Бога, а другата - на човека.

И двете изискват смелост

• Първото изповядване е свидетелство. Изисква слово и кръв. И двете са имали свет­ците изповедници. С кръвта си те подпечатва­ли своите слова, своето изповедание. Свидетел­ството става мъченичество.

• Другото е изповедта. Изисква покаяние и сълзи.

И двете изповядвания осигуряват спасение. Кръвта на светците и сълзите на грешниците - и двете предполагат изповед.

И двете изповядвания изискват едно и съ­що нещо, една и съща добродетел - смелост. Ние се възхищаваме от мъчениците, които пред земните властелини изповядвали Христос, но се възхищаваме и от бл. Августин, който имал смелостта да засвидетелства греховете си пред целия свят в своите “Изповеди”.

Съвременният християнин, за нещастие, се срамува. Той се срамува от хората и не свиде­телства за безгрешния Христос. Срамува се обаче и от духовника си и не изповядва себе си, грешника. Греховният срам прегражда пъ­тя и за двете изповеди.Герой е човекът, който изповядва чистите не­беса на нашата вяра, но герой е и този, който с разкаяние показва нечистотата и нищетата на душата си.

Без второто изповядване на греховете, пър­вото няма необходимата сила. Някога на един светец му предстояло мъченичество. Той изпо­вядал Иисуса Христа. В последния момент обаче изгубил венеца на мъченичеството, уп­лашил се и се отрекъл от Христа. Защо? Защото някакъв грях, който той не считал за такъв, бил все още вътре в него. Той още не го бил изпо­вядал.

Този, който не изповядва грешките си, той не изповядва и догматите на Православната вя­ра.

Откриването

Ако се крием от духовника си, ще крием и Иисус Христос в обществото.

Представете си човек, който е покрит с ра­ни, кървящи и гнойни. И вместо да ги покаже на лекаря, той старателно ги прикрива с краси­ва дреха. Представя се за здрав и чист, без да е такъв. Какво печели? Лицемерието му го води към смърт.

Ние сме покрити с рани. Изпоранени сме от греховете си. От какво имаме нужда? От пок­ривалото на лицемерието и фалшивото бла­гочестие, от това да се правим на светци, или от това да открием раните си пред духовника, който ще ги излекува? Със сигурност от полза ще бъде да разкрием раните си. А разкриването става, когато изповядваме греховете си.

Иначе е сигурно, че някой ден всичко скри­то ще бъде открито и изобличено. Всички на­ши неизповядани грехове - и малки, и големи -       ще бъдат открити пред ангелите и светците в страшния ден на Божия съд. Ако съумеем нав­реме да открием греховете си пред един единс­твен човек, пред нашия духовник, ние ще из­бегнем изобличението, което Сам сърцеведецът Бог ще направи пред цялата вселена. Отк­риването там означава наказание. Откриване­то тук означава спасение.

Само този, който изповяда своите грехове от­крито, се очиства. Това потвърждава евангелис­тът Йоан: “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда” (1 Йоан 1:9).

Светците не се срамуват!...

Изповядването на греховете е отличително качество на всички светци.

• Давид не се срамувал да изповяда големи­те грехове, които извършил - прелюбодеяние­то и убийството. Той ги изповядал със сълзи.

• Павел не се срамувал да изповяда открито в боговдъхновените си послания своя голям грях: “Гоних църквата Божия” (1 Кор. 15:9). Из­рекъл тези думи без следа от самооправдание. Изрекъл ги с дълбоко смирение и ясно съзна­ние. Кой бил човекът, изповядал толкова голям грях? Този, който бил достигнал предела на све­тостта! Орелът, Павел, считал себе си за червей. А ние, истинските червеи, се считаме за орли!

В нашето православно богослужение има ед­на книга, която е пълна с изповеди на грешни­ци. Човек трудно може да си представи, че всички те са написани от свети химнографи. Става дума за Октоиха. Тази книга е с ежед­невна употреба в нашите храмове.

Осемте гласа за всеки ден са изпълнени със стоновете на грешниците, които се молят за ве­ликата милост на състрадателния Господ. Покайните сълзи носят покой и молитва. Ето за­що тази книга е наричана в Гърция “Параклитики” (Молитвеник).

Нека предположим, че имаме две неща. Ед­ното е диамант, но обвит в мръсно парче плат. Другото е кутия, украсена със златни орнамен­ти, но пълна с мръсотии. Кое от тях ще избере­те? Разбира се, че първото.

• Грешникът, който изповядва своите гре­хове е дрипа, която обаче крие в себе си диа­манта на покаянието. Този диамант и кръвта на мъченичеството блестят под лъчите на Триличностния Бог.•         Християнинът, който се прави на благочес­тив и крие своята греховност, не изповядва сво­ите грехове, прилича на златна кутия, пълна с мръсотии.

Изповедите в Октоиха

Ще приложим тук няколко текста от тропари и песнопения от Октоиха, от една само сед­мица.

• Имаме достойно име. В действителност сме станали играчка на два звяра. Както котка­та си играе с мишката, по същият начин тези два звяра си играят с нас и постоянно ни пра­вят за смях. Единият е развратността, а другият - високомерието. Това изповядва светият химнограф: “Достойното и благочестиво име изос­тавих и станах един майстор на разврата и ви­сокомерието. Така се озовах разкъсан между два звяра, воюващи с мене...” (Петък, на владеещия глас).

• Грешникът е паднал в дълбока яма. Чувс­тва се на дъното. Остава едно: Христос да про­тегне всесилната Си ръка и да го извади на по­върхността. Това именно изповядва химнографът в друго песнопение: “В дълбокия ров на гре­ха съм паднал, преблагий Годподи, както Йона в утробата на левиатана. Издигни ме от разрушението и спаси ме, Човеколюбче! (Вторник, на владеещия глас).

• Прахосник е всеки грешник, който про­пилява лекомислено Божията харизма. Той ста­ва зависим от удоволствието и роб на греха. Ето как това е изповядано в едно друго песнопение за същата седмица: “Като нов блуден син се чув­ствам. Живях в нечестие на земята и на жажда­та за удоволствия се подчиних” (Вторник, на вла­деещия глас).

• Този, който постоянно замърсява и покварява земята, морето и въздуха, това е греш­никът, това съм аз, Христе. Прости ми! Така из­повядва, въздишайки, светият химнограф: “Станал съм за смях, станал съм за срам на чове­ците, ридание на праведниците, вопъл на ангели­те. Замърсил съм въздуха и земята и водите, за­щото съм опетнил тялото си, замърсил съм ду­шата и ума си с незаконни действия и се оказах враг на Бога. Смили се над мене грешния, Госпо­ди!” (Стихира на вечернята. Понеделник, на вла­деещия глас).

***

Светците смело изповядвали Иисус Христос, Богочовека и нашия Спасител. Те не се интересували от последиците на своята вероизповед, от мъченията, които следвали. Те вече били из­повядали своите грехове. С тази изповед те ста­вали чисти. “Нека държим неотклонно изпо­веданието на надеждата, защото верен е Оня,Който се е обещал” (Евр. 10:23).

Ако една тръба е запушена, какъв звук би мог­ла да произведе?

Изповедта е военна тръба. Абсолютно необ­ходимо в нашето време е тя да бъде чувана пос­тоянно. Това е единственият начин да бъдат пробудени хората. Но тръбата на изповядване­то, на проповедта, на свидетелството, на по­учението трябва да бъде чиста. Понякога нечис­тото сърце запушва устата.

Нека почистим тръбата отвътре, да почис­тим сърцето си с искрено покаяние и изповед, за да имаме способността и дръзновението да говорим, доколкото сме в състояние, и дадем с гласа си свидетелство за Господа Иисуса в на­шето време.Архимандрит Даниил Аеракис

КОГА И КАК ДА СЕ ИЗПОВЯДВАШ

гръцка, първо издание

Мариян Стоядинов, превод Тодор Тодоров, редакция

ISBN 954-493-003-5 Печат ВУЛКАН 4

На корицата

ЦЕЛТА НА ТАЗИ КНИГА е да отведе нашите съгрешни братя при радостта на изкуплението, вър­вейки по пътеката на скръбта по Бога, по пътеката на покаянието. Покаянието очиства греховете ни, заради които е пролята изкупителната кръв на Богочовека Иисус Христос. Св. Йоан Златоуст ни казва: “Съгрешил ли е някой? Когато почувства болката от покайната скръб, тогава започват да се изчистват греховете му” (ЕПЕ 23,474).

Тъй като авторът на тази книга също е грешен (и дори чувства, вярвайки в думите на Павел, че е “пръв сред грешните”!), затова и тази книга не е написана, за да заклеймява и жигосва грешниците, а със съчувствие към тях. Когато някой наш роднина се разболее, ние веднага го водим при лекар. Толкова наши роднини, наши братя в Христа, боледуват духовно. Лекар има: това е Иисус Хрис­тос. Лечебница има: това е Църквата. Лекарство има: това е кръвта Христова. Приемна за ранения грешник има: това е изповедта. Не сме ли длъжни тогава да увещаваме своите братя, да не пропускат тази благоприятна възможност, наричана изповед?

ISBN  954-493-003-5